— Дявол да го вземе, защо трябваше да набутвате и Фани в комплимента? — запита го Парсънс, когато двамата ги последваха. — Това направо развали всичко.
— О! В противен случай би било прекалено дръзко — отвърна мистър Уоткинс Тотъл. — Прекалено дръзко.
— Той е побъркан! — прошепна Парсънс на жена си, когато влязоха в гостната. — Побъркал се е от скромност.
— Божичко! — възкликна тя. — Досега не бях чувала за подобно нещо.
— Както виждате, мистър Тотъл, обядът ни е съвсем семеен — каза мисис Парсънс, когато седнаха около масата. — Мис Лилъртън ни е изключително близка, а и вас, разбира се, не ви чувствуваме като чужд.
Мистър Уоткинс Тотъл изрази надежда, че семейство Парсънс никога не ще го чувствува като чужд, а вътрешно му се искаше да не е толкова свенлив, за да не се чувствува именно самият той като чужд.
— Махнете капаците, Марта — каза мисис Парсънс, която направляваше с изключително вълнение смяната на декорите.
Нареждането беше изпълнено и в единия край на масата бяха разкрити две варени пилета с езици и прочие а в другия — телешко филе. От едната страна на един зелен поднос имаше две зелени сосиери с лъжици в същия цвят, а от другата — заек, с приятно зачервена коричка, подправен с къри и гарниран с лимон.
— Скъпа мис Лилъртън — каза мисис Парсънс, — мога ли да се погрижа за вас?
— Не, благодаря, възнамерявам да помоля мистър Тотъл.
Уоткинс се стресна, разтрепера се, подаде заека и счупи една чаша. Лицето на домакинята, което до този момент грееше в усмивки, се промени страшно.
— Ужасно съжалявам — заекна Уоткинс и в ужасното си притеснение започна да слага в чинията си къри, магданоз и масло.
— Няма нищо — отвърна мисис Парсънс по начин, който показваше, че в същност има много нещо, и отпъди прислужника, който се опитваше да открие пипнешком под масата парчетата от счупеното стъкло.
— Предполагам — каза мис Лилъртън, — че на мистър Тотъл му е известно каква глоба плащат ергените и подобен случай — най-ниската е дузина чаши за една счупена.
Мистър Гейбриъл Парсънс предупреждаващо настъпи своя приятел по крака. Това беше намек, че колкото по-скоро престане да бъде ерген, толкова по-бързо ще се отърве от подобни наказания. Мистър Уоткинс Тотъл прие забележката по същия начин и предложи вино на мисис Парсънс със самообладание, което за конкретния случай беше направо изумително.
— Мис Лилъртън — каза Гейбриъл, — ще позволите ли?
— С най-голямо удоволствие.
— Тотъл, бихте ли обслужили мис Лилъртън, като подадете гарафата? Благодаря.
Последва обичайната пантомима, състояща се от кимане и отливане.
— Тотъл, били ли сте някога в Съфък? — запита домакинът, който изгаряше от нетърпение да разкаже една от седемте си неизменни истории.
— Не — отвърна Уоткинс и добави като уговорка, — но съм бил в Девъншир.
— О! — отвърна Гейбриъл. — Точно в Съфък преди доста години ми се случи нещо изключително. Разказвал ли съм ви тази история?
Мистър Уоткинс Тотъл я беше чувал най-малко четиристотин пъти. Но, разбира се, беше изключително любопитен и безкрайно нетърпелив да я чуе отново. Мистър Гейбриъл Парсънс веднага се зае да разказва, независимо от това, че в подобни случаи, както може би нашите читатели са забелязали, стопанинът често бива прекъсван. Ще се опитаме да ви обясним какво имаме пред вид.
— Когато бях в Съфък… — започна мистър Гейбриъл Парсънс.
— Вдигнете първо пилетата, Марта — каза мисис Парсънс. — Извинявай, скъпи.
— Когато бях в Съфък — подхвана отново мистър Парсънс и хвърли гневен поглед на жена си, която се престори, че не го забелязва, — което беше преди няколко години, ми се наложи да отида по работа в град Бери Сейнт Едмъндс. Трябваше да спирам на всяка станция по пътя и затова за по-голямо удобство пътувах с кабриолет. Една тъмна нощ излязох от Съдбери; беше през зимата, около девет часът. Лееше се дъжд като из ведро, а вятърът виеше в клоните на дърветата, които бяха встрани от пътя. Бях принуден да се движа със скоростта на пешеходец, понеже беше толкова тъмно, че не можех да видя дори и собствената си ръка.
— Джон — тихо и глухо прозвуча гласът на мисис Парсънс, — внимавайте да не разлеете соса.
— Фани — каза нетърпеливо мистър Парсънс, — защо не отложиш тези домашни забележки за някой по-подходящ момент? Наистина, скъпа, твоите непрестанни прекъсвания ме дразнят ужасно.
— Но, скъпи, аз не съм те прекъснала — каза мисис Парсънс.
— Разбира се, че ме прекъсна, скъпа — възрази мистър Парсънс.
— Но, скъпи, това е просто смешно! Нали трябва да давам наставления на прислугата. Сигурна съм, че ако си седя спокойно и оставя Джон да разлее соса върху новия килим, ти първи ще се развикаш утре сутринта, щом видиш петното.