— С мен! — извика мис Лилъртън, като изпусна кълбото и дръпна стола си няколко крачки назад. — Вие искате да говорите с мен?
— Да, с вас, мадам, и то във връзка с вашите чувства.
Дамата веднага скочи от мястото си и щеше да напусне стаята, ако мистър Уоткинс Тотъл не я беше хванал нежно за ръката и като застана на възможно най-голямо разстояние от нея, което образуваха двете им протегнати ръце, произнесе следното:
— Умолявам ви, не ме разбирайте погрешно и не си мислете, че се обръщам към вас след толкова кратко познанство с желанието да ви говоря за собствените си достойнства — защото аз не притежавам такива, които да ми дадат право да поискам ръката ви. Надявам се, ще извините моята самонадеяност, след като ви обясня, че разбрах от мисис Парсънс за състоянието… тоест мисис Парсънс ми съобщи… е, не точно мисис Парсънс, а… — Тук Уоткинс се оплете, но мис Лилъртън му се притече на помощ:
— Мистър Тотъл, трябва ли да разбирам, че мисис Парсънс ви е осведомила за моите чувства… отношението ми… искам да кажа — уважението, което изпитвам към едно лице от противоположния пол?
— Да.
— В такъв случай защо искате да говорите с мен? — запита мис Лилъртън и обърна лице настрани като малко момиченце. — Какво желаете? С какво бих могла да допринеса за вашето щастие, мистър Тотъл?
Точно сега моментът беше подходящ за театрален жест.
— Като ми позволите — отвърна Уоткинс, като се строполи на колене, при което две от копчетата на тирантите му и ластикът на жилетката му се скъсаха, — като ми позволите да бъда ваш роб, ваш слуга, с две думи — като ми доверите изцяло сърдечните си тайни, за да допринеса за вашето щастие и, позволете ми да кажа, за да станете съпруга на един мил и предан съпруг!
— Безкористно същество! — възкликна мис Лилъртън и скри лице зад една бяла кърпичка с бордюр на дупчици.
Мистър Уоткинс Тотъл си помисли, че ако дамата знаеше всичко, може би щеше да има друго мнение по последния въпрос. Той приближи тържествено крайчеца на средния й пръст към устните си и се повдигна на крака грациозно, доколкото му беше възможно.
— Правилни ли бяха сведенията ми? — запита с трепет той, когато отново застана в цял ръст.
— Да.
Уоткинс вдигна ръце и изрази възторга си, като погледна към розетката в центъра на тавана, която беше предназначена за лампата.
— Нашият случай, мистър Тотъл — продължи дамата, като му хвърли поглед през една от дупчиците на кърпичката, — е изключително необикновен и деликатен.
— Да — отвърна мистър Тотъл.
— Познаваме се от толкова кратко време — каза мис Лилъртън.
— Само от една седмица — съгласи се Уоткинс Тотъл.
— О! Много по-отдавна! — възкликна дамата доста учудено.
— Така ли! — каза Тотъл.
— От преди повече от месец, от преди повече от два месеца дори! — каза мис Лилъртън.
Уоткинс си помисли, че това е доста странно.
— О! — възкликна той, като си спомни уверенията на Парсънс, че тя е слушала за него. — Разбирам. Но, скъпа мадам, моля ви да разсъдите. Колкото е по-отдавнашно познанството, толкова по-малко причини имате за отлагане. Защо още сега не определите деня, в който ще ощастливите предания си обожател?
— Неведнъж са ми казвали, че трябва да постъпя точно така — отвърна мис Лилъртън, — но простете чувството ми за деликатност, мистър Тотъл, и ме извинете за смущението; по тези въпроси аз имам особено мнение и съм напълно уверена, че никога не бих могла да събера достатъчно смелост, за да назова деня пред бъдещия си съпруг.
— Тогава позволете на мен да го назова — нетърпеливо каза Тотъл.
— Бих искала аз да го определя — отвърна свенливо мис Лилъртън, — но не мога да сторя това без помощта на едно трето лице.
„Трето лице! — помисли си Уоткинс Тотъл. — Кое, по дяволите, е това трето лице?“
— Мистър Тотъл — продължи мис Лилъртън, — вие ми направихте едно изключително безкористно и любезно предложение и аз го приемам. Бихте ли занесли веднага от мое име едно писмо до… до мистър Тимсън?
— Мистър Тимсън? — запита Уоткинс.
— След всичко, което се случи между нас — отвърна мис Лилъртън, все още извърната встрани, — вие трябва да се досетите, че имам пред вид мистър Тимсън, свещеника.
— Мистър Тимсън! Свещеника! — извика Уоткинс Тотъл, изпаднал в състояние на неописуемо блаженство и безкрайна почуда от своя успех. — О, ангел! Разбира се, на минутата.
— Веднага ще го напиша — каза мис Лилъртън, като се отправи към вратата. — Мистър Тотъл, това, което се случи днес, ме развълнува толкова много, че тази вечер не възнамерявам да напускам стаята си и затова ще ви изпратя писмото по някого от прислугата.