— Почакайте! Почакайте! — извика след нея Уоткинс Тотъл, като все още гледаше да не наруши почтеното разстояние между себе си и дамата. — Кога ще се видим отново?
— О, мистър Тотъл! — отвърна кокетно мис Лилъртън. — След като се оженим, никога не ще ми се стори, че се срещаме прекалено често, нито ще мога да ви се отблагодаря достатъчно. — И тя напусна стаята.
Мистър Уоткинс Тотъл се отпусна на едно кресло и се отдаде на най-сладки блянове за предстоящото блаженство, между които централно място заемаше мисълта му за „петстотин лири годишен доход с неограничени права да се разпорежда с него в завещанието“. Разговорът беше преминал с такъв успех и завършил толкова хубаво, че той почти започна да съжалява за това, че още сега не се беше уговорил за прехвърлянето на годишния доход на негово име.
— Мога ли да вляза? — попита мистър Гейбриъл Парсънс, който надзърна откъм вратата.
— Можете — отвърна Уоткинс.
— Е, направихте ли каквото трябваше? — запита нетърпеливо Гейбриъл.
— Дали съм направил каквото трябвало! — каза Уоткинс Тотъл. — Шшт, отивам при свещеника.
— Наистина! — каза Парсънс. — Вие се справихте чудесно!
— Къде живее Тимсън? — поинтересува се Уоткинс.
— У чичо си — отвърна Гейбриъл, — тук наблизо, зад ъгъла. Той чака назначение и през последните два-три месеца помага на чичо си. Обаче как добре се справихте. Не очаквах, че ще постигнете такъв успех!
Мистър Уоткинс Тотъл започна да обяснява, че най-добрият принцип при ухажването е този на Ричардсън, но беше прекъснат от Марта, която влезе в ръка с малко розово писъмце, сгънато на триъгълник.
— С уважението на мис Лилъртън — каза тя, като го подаде на Тотъл, и излезе.
— Забележете каква деликатност — обърна се Тотъл към мистър Гейбриъл Парсънс, — „уважението“, а не „любовта“, понеже е чрез прислужницата.
Мистър Гейбриъл Парсънс не беше наясно какво точно следва да отговори и затова мушна с показалец мистър Уоткинс Тотъл между третото и четвъртото му ребро.
— Хайде — каза Уоткинс, когато смехът, избухнал поради грубата шега, стихна, — трябва да тръгваме веднага. Да не губим време.
— Отлично! — откликна Гейбриъл Парсънс и след пет минути те вече се намираха пред градинската врата на къщата, в която живееше чичото на мистър Тимсън.
— В къщи ли си е мистър Чарлс Тимсън? — запита мистър Уоткинс Тотъл един от слугите на чичото.
— Мистър Чарлс си е у дома — отвърна със заекване слугата, — но той ми нареди, сър, да казвам, че никой от енориашите му не бива да го безпокои.
— Аз не съм от неговите енориаши — обясни Уоткинс.
— Мистър Чарлс проповед ли пише, Том? — попита Парсънс и пристъпи напред.
— Не, мистър Парсънс, сър; в същност той не пише проповед. Упражнява се да свири на виолончело в спалнята си и строго нареди никой да не го безпокои.
— Кажи му, че аз съм тук — каза Парсънс и пое през градината, — тук са мистър Парсънс и мистър Тотъл по лична и важна работа.
Отведоха ги в гостната, а слугата излезе, за да съобщи за пристигането им. Далечните стенания на виолончелото секнаха, по стълбите се разнесоха стъпки и се появи мистър Тимсън, който се ръкува с Парсънс най-сърдечно.
— Как сте, сър? — произнесе мистър Уоткинс Тотъл с изключителна тържественост.
— А вие как сте, сър? — отвърна Тимсън хладно, като че ли му беше напълно безразлично как се чувствува Уоткинс, което си беше точно така.
— Бих желал да ви предам това писмо — каза Уоткинс Тотъл и извади розовото триъгълниче.
— От мис Лилъртън! — каза Тимсън и веднага се изчерви. — Седнете, моля ви.
Мистър Уоткинс седна и докато Тимсън четеше писмото, се загледа в един портрет на Кентърбърийския архиепископ, който имаше цвета на сос от стриди и висеше над камината.
Когато свърши да чете, мистър Тимсън стана от мястото си и погледна Парсънс с колебание.
— Мога ли да ви запитам — обърна се той към Тотъл — дали този наш приятел е запознат с причината за вашето посещение?
— Нашият приятел се ползува с моето доверие — отвърна изключително важно Уоткинс.
— В такъв случай, сър — каза Тимсън, като стисна и двете ръце на Тотъл, — позволете ми в негово присъствие да ви благодаря най-искрено и сърдечно за благородното ви участие в това дело.
„Той си мисли, че аз съм го препоръчал — каза си Тотъл. — По дяволите, тези хора не мислят за нищо друго освен за парите, които ще получат.“
— Сър, съжалявам ужасно, че бях разбрал грешно намеренията ви — продължи Тимсън. — Вие в същност притежавате безкористност и човеколюбие! Много малко хора биха сторили това, което правите вие.