— Извинете, сър, госпожата е приготвила чая — каза една прислужница на средна възраст, която се подаде на вратата.
— Това е същата прислужница, която фигурира и в моята история — поясни мистър Гейбриъл Парсънс. — Тя остана на служба при Фани, когато се оженихме, и оттогава е все с нас, но струва ми се, никога не е изпитвала дори капка уважение към мен след онази сутрин, когато видя как ме измъкват от комина и когато тя изпадна в буйна истерия, което от време на време й се случва и сега. Е, ще отидем ли при дамите?
— Както обичате — каза мистър Уоткинс Тотъл.
— С най-голямо удоволствие — угоднически добави мистър Тимсън и триото се отправи към гостната.
След като приключиха с чая, по време на който мистър Уоткинс Тотъл току изпускаше по някоя препечена филия или пък чаша, решиха да играят робер. Разпределиха си партньорите: мистър Парсънс с мисис Парсънс и мистър Уоткинс Тотъл с мис Лилъртън. Мистър Тимсън, който не играеше на карти поради известни морални скрупули, пи грог и през цялото време се препира с мистър Уоткинс Тотъл. Вечерта мина доста приятно; мистър Уоткинс Тотъл беше в прекрасно настроение, тъй като имаше известни основания да бъде доволен от начина, по който го прие мис Лилъртън, а преди да си тръгне, всички решиха следващата събота да отидат заедно до Бюла Спа (Бюла Спа — курорт с минерални извори, намиращ се недалеч от Лондон).
— Мисля, че всичко е наред — каза мистър Гейбриъл Парсънс на мистър Уоткинс Тотъл, когато отваряше градинската врата пред него.
— Надявам се, че е така — отвърна Тотъл, като стисна ръката на приятеля си.
— Елате с първия дилижанс в събота — каза мистър Гейбриъл Парсънс.
— Разбира се — отвърна мистър Уоткинс Тотъл. — Непременно.
Но съдбата беше решила той да не пристигне с първия дилижанс в събота. Приключенията му от този ден обаче, както и плодовете на ухажорската му дейност ще бъдат разгледани в следващата глава.
ВТОРА ГЛАВА
— Не е ли пристигнал все още първият дилижанс, Том? — запита мистър Гейбриъл Парсънс, докато крачеше доволно нагоре-надолу по дългата четиринадесет фута и посипана с чакъл пътечка, която ограждаше „моравата“, в онази съботна сутрин, определена за разходката до Бюла Спа.
— Не, сър, не съм го видял — отвърна облеченият със синя престилка градинар, който беше нает да поддържа градината срещу половин крона на ден плюс храна и квартира.
— Тотъл трябваше да е вече тук — каза замислено мистър Гейбриъл Парсънс. — А, ето, това трябва да е той — добави Гейбриъл, като съзря един файтон, който се носеше нагоре по хълма. Той закопча халата си и отвори портата, за да посрещне дългоочаквания гост. Файтонът спря и от него изскочи мъж с балтон от груб вълнен плат, мръснобяла кърпа на врата, избелял черен костюм, високи жълти ботуши и един от онези високи цилиндри, които по-рано се срещаха рядко, но сега са изключително модни както сред джентълмените, така и сред амбу-лантните търговци.
— Мистър Парсънс? — обърна се той с въпросителен тон към Гейбриъл и погледна адреса на писмото, което държеше в ръка.
— Да, аз съм Парсънс — отвърна сладкарят.
— Нося ви тук това писмо — произнесе с дрезгав шепот мъжът с жълтите ботуши. — Нося ви тук това писмо от един джентълмен, който пристигна при нас тая заран.
— Очаквах джентълменът да пристигне при мен — каза Парсънс, докато разкъса печата, на който беше изобразен профилът на нейно величество, точно като на монета от шест пенса.
— То се знае, че джентълменът щеше да е тук — отвърна непознатият, — ама взе, че дойде първо при нас, а пък при нас няма шега, няма майтап… — допълни с шеговита усмивка той. — Ще прощавате, сър, нищо лошо не искам да кажа, ама щом сме го прибрали веднъж… Надявам се, че схващате за какво намеквам, сър?
Мистър Гейбриъл Парсънс не се отличаваше с особена бързина на схващане, освен когато се схващаше от студ. Затова той само изгледа учудено странния посетител и се захвана да отваря писмото, което беше получил. И щом го отвори, схвана всичко без особени затруднения. Мистър Уоткинс Тотъл беше внезапно арестуван за дългове, възлизащи на тридесет и три лири, десет шилинга и четири пенса, и пишеше от дома за длъжници някъде на Чансъри Лейн.
— Ама че ужасна история! — каза Парсънс, като сгъваше обратно писмото.
— А! Не е чак толкова, стига човек да е свикнал — равнодушно отбеляза мъжът с грубия балтон.
— Том! — извика Парсънс, след като размисли няколко минути. — Вземи да впрегнеш коня! Предайте на джентълмена, че идвам веднага след вас — продължи той, като се обърна към пратеника на шерифа.