— Много добре — отвърна този отговорен служител и добави е доверителен той: — Ще посъветвам приятелите на джентълмена да уредят нещата. Сам виждате, че това е просто дреболия, и освен ако джентълменът няма желание да стигне до съд, едва ли има смисъл, разбирате ли, да се изчакват по-нататъшни нареждания за задържането му. Ще ви кажа, че нашият управител си отваря очите на четири. Не мога да кажа нищо лошо за него, нито за някой друг, но той наистина си разбира от работата.
След като приключи словото си, наситено с особен смисъл за Парсънс и подчертавано на места с кимания и иамигвания, джентълменът с ботушите се качи отново във файтона, който бързо потегли и скоро изчезна от погледа. Мистър Гейбриъл Парсънс продължи да крачи наго-ре-надолу по пътеката още няколко минути, очевидно потънал в дълбок размисъл. И като че ли остана напълно доволен от това, което измисли, защото изтича бързо в къщи, каза, че изведнъж му се е наложило да отиде по работа в града, че е помолил куриера да уведоми и мистър Уоткинс Тотъл за това и че те ще се върнат заедно за обяд. После се приготви за път, качи се в кабриолета си и начаса се понесе към заведението на мистър Соломон Джейкъбс, което се намираше (според сведението на мистър Уоткинс Тотъл) на Кърситър Стрийт, Чансъри Лейи.
Когато някой ужасно бърза за някъде и има определена цел, чието постигане е причина за неговото пътуване, тогава не само изскачат безброй пречки по пътя му, но те като че ли се появяват специално заради случая. Това, разбира се, е стара истина, а и мистър Гейбриъл Парсънс усети правотата й благодарение иа горчивия опит по време на пътуването си. Има три вида одушевени предмети, които не дават никаква възможност на превозните средства да се движат спокойно или бързо по оживените улици — това са прасетата, децата и старите жени. В нашия случай имаше и прасета, които лакомо ядяха зелеви кочани, и волани, които летяха, запратени от детски бухалки, и деца, които играеха по улиците, и стари жени с кошници в едната ръка и ключа от входната врата в другата, които държаха да пресекат точно под носа на коня; така че мистър Гейбриъл Парсънс побесня от яд и прегракна от викане и проклинане. После, когато навлезе във Флийт Стрийт, се оказа, че има „задръстване“ — в такива случаи хората в превозните средства стоят на едно място в продължение на половин час и завиждат и на най-бавноподвижните пешеходци, а полицаите се щурат наоколо, дърпат конете за юздите им и ги принуждават да отстъпят заднишком към витрините, с цел да очистят движението и да предотвратят безпорядъка. Накрая мистър Гейбриъл Парсънс сви по Чансъри Лейн след като разпита, беше упътен за Кърситър Стрийт (понеже това място му беше напълно неизвестно). Не след дълго той се озова точно срещу дома на мистър Соломон Джейкъбс. След като повери коня и кабриолета си на грижите на едно от четиринадесетте момчета, които го следваха още от Блакфрайърс Бридж, за да му предложат услугите си, мистър Гейбриъл Парсънс пресече улицата и почука на входната врата, горната част на която беше остъклена и, както и всички прозорци на този приветлив дом, преградена с железни решетки, боядисани за по-красиво в бяло.
На почукването на мистър Гейбриъл Парсънс се отзова едно нацупено момче с восъчножълто лице и рижа коса, което първо го разгледа през стъклото, а след това пъхна един голям ключ в някакъв израстък, който в същност беше катинар, и този израстък заедно с железните пирони, с които вратата беше обкована, й придаваха вид на страдаща от брадавици.
— Бих искал да видя мистър Уоткинс Тотъл — каза Парсънс.
— Това е оня джентълмен, дето дойде тая сутрин, Джем — се чу глас от горния край на кухненското стълбище и той принадлежеше на една мръсна жена, която беше подала глава на горната площадка. — Джентълменът е в столовата.
— По стълбите, сър — каза момчето, като открехна вратата само дотолкова, че да може Парсънс да се провре вътре, без да се заклещи, и завъртя ключа два пъти веднага щом посетителят се промъкна през пролуката. — Първият етаж, сър; вратата вляво.
Упътен по този начин, мистър Гейбриъл Парсънс изкачи голото и зле осветено стълбище и почука леко няколко пъти на споменатата „врата вляво“, но почукването му беше заглушено от глъчката, която идеше отвътре, и шума от нещо, което се пържеше на долния етаж, така че той натисна бравата и влезе в помещението. Понеже му съобщиха, че нещастният виновник за неговото посещение е излязъл преди малко, за да напише някакво писмо, той си позволи да седне и да се огледа.