Николай Хайтов
Случка с разбойници, тъпан и мечка
Това, Колчо, дето ще ти разкажа, се случи с мене като дете. Като навърших девет години, една вечер баща ми рече:
— Рангелчо, намислих да те пратим занаят да учиш. Аз съм болнав, майка ти — слаба, та някой ден ще угаснем от глад. Тия дни заминава майсторската чета на Маноля, ще вървиш с него, чираче да му бъдеш, та хем занаят да хванеш, хем и хляба си да вадиш.
Няколко дена след това стегнах цървулите и тръгнах с дюлгерите — занаят да уча и да си вадя хляба сам. В четата не бях чираче само аз, а петима още като мене. Останалите бяха майстори, не ги помня — пет ли, шест ли души. Водеше ни и ни заповядваше уста Манол. Ние всички пеш вървяхме, а той яздеше на кон. И както си яздеше, от време на време изваждаше от пояса си едно калаено бардуче с ракия, отпиваше от бардучето, изтриваше си мустаките и ни подканяше да бързаме.
А бързаше майстор Манол, защото се беше уговорил да градим черква в Палас, близо до реката Арда. Голяма черква — с три кубета и камбанария. За тази черква селяните щяха да му наброят петстотин лири за работата и отделно петдесет лири за камбанарията.
Няма да ти приказвам как започнахме и изградихме черквата. Първо темелите копахме, сетне камъни дялахме, зидахме — цели три месеца, докато стигнахме до покрив. Мене не ми даваха да зидам: аз само носех с две кофи хоросан. На майсторите им лесно — слагат камъните и заливат с хоросан, но питаш ли мене как се носеше тоя хоросан по скелите? Скелето — високо и се клати, хоросанът по врата ми се разлива, варта пари, кожата се бели, на това отгоре слънцето пече и никой те не пита какво ти е. Майсторите едно си знаят: „Дай вар! Дай вар!“, пък Рангелчо да му мисли как се носи тая вар.
Както и да е, свършихме покрива на черквата и селото брои на майстор Маноля обещаните петстотин жълтици.
В деня на плащането майсторът освободи чираците, дрехите си да пооперат и да починат, че на другия ден щяхме да почваме камбанарията. Отидохме на реката да се перем. Другите чирачета си носеха потури за преобличане, а пък аз нямах, а се срамувах гол да си пера потурките, затова се отделих настрана. Мушнах се под едни върбалаци и там започнах да се пера, но тъкмо си намокрих ризата, и дочух зад мене стъпки. Рекох да се обърна, но някой ме хвана изотзад, сложи си ръката през устата ми, да не мога да извикам, и ме понесе към брега.
Отпърво си помислих, че някое от нашите чирачета си прави шега с мене, та не се уплаших, но сетне забелязах, че ръката, дето ме стиска, е космата като мечешка лапа, и се досетих, че с мене става нещо недобро.
Човекът, дето ме носеше, ме остави на земята и пред мене се изправи мъж с чалма и с червеникава брада. Единият му клепач беше до половината обърнат и кървав. Поясът му — кожен, с пиринчени копчета, а в него забучени два пищова и три ками.
— Да не викаш! — рече ми той. — Ще те заколя. — Тури двата си пръста в устата, свирна и около мене изникнаха двама други, и те с бради и с чалми. Уплаших се и рипнах да бягам, но Кървавия клепач ме хвана и започна да ме връзва с едно въженце. Сетне ми запуши устата с парцал и като ме сложи на земята, клекна до мене и попита:
— Можеш ли да пишеш?
Поклатих глава, че мога…
— Аз ще ти отпуша устата — рече ми той, — но да не викаш, инак ще те удавя в реката. Разбра ли?
Дадох знак, че съм разбрал, и той махна кърпата от устата ми.
— Пиши сега — рече Кървавия клепач, като ми подаде лист и молив. — „Тате, аз съм в ръцете на разбойници. Те ще искат откуп — дай им го, инак ще ме заколят, ако до три дена не им проводиш откупа!“
— Ха сега подпиши се — заповяда ми разбойникът, като написах каквото искаше.
Подписах писмото, главатарят го сложи в пазвата, каза нещо по турски на другарите си и бързо се изгуби в шумака. Един от останалите двама — беше с две очи различни: едното черно, другото синьо — ми донесе потурките, върза ми очите с една кърпа и ме поведе. С босите си крака аз усещах, че вървим през гора, защото пътеката беше влажна, мека, каквито са горските пътеки. Сетне пътеката стана камениста, спряхме и ме лъхна хлад. Отвързаха ми очите и видях, че сме в пещера. Борики имаше три-четири на входа и се чуваше реката наблизо.
— Отур! (Сядай!) — рече ми разбойникът с шареното око.
Седнах, а двамата разбойници извадиха печено месо от чантите и започнаха да ядат. Даваха и на мене, но аз отказах. И как да ти дойде на ум за ядене, като знаеш, че откупът не дойде ли — ще те заколят.
Бях чул от баща си, че из планината ходят разбойници, крадат мулета и ги прекарват за продан отвъд границата към беломорските села, но не знаех, че грабят и деца.
Двамата мои пазачи, като се нахраниха, извадиха карти и заиграха. Гледах ги и ги слушах до едно време, а след това умората ме е надвила и съм заспал. Събудих се през нощта. Огънят догаряше, а главатарят с кървавия клепач се беше върнал и говореше нещо на другите. Като видя, че съм се събудил, обърна се към мене и започна да ме хока: