— А бе, кьопек (куче), защо не каза, че уста Манол не ти е баща?
Аз, сънен още, не знаех защо ме пита и мълчах, но сетне се досетих каква е била работата. Разбойниците имали таен съгледник в селото, който им казал, че на майсторите ще се платят 500 лири за градежа на черквата. Щом научили това, те закроили планове как да заграбят тези пари. Да нападнат селото — не посмели, защото нашите майстори можеха да ги разпердушинят — трима от тях имаха пищови, един — с пушка, а останалите носеха кой нож, кой кама, та можеха да се опрат не на трима, а на три пъти по трима разбойници.
И тогава решили разбойниците да ме откраднат мене и да поискат от майстор Маноля откуп, защото техният шпионин им бил казал, че майстор Манол води и сина си. Майсторът ми викаше „детко“, както в наше село викат на децата:
„Дай, детко, вар!“, „Дай пирони, детко!“ — тъй ми викаше той, а шпионинът на разбойниците, като го чувал така да ми вика, подлъгал се, че съм му син, та и на разбойниците така предал. Казал им още, че съм най-малкият от всички и нося шарена кърпа, завита около врата. Аз кърпата бях завил, за да не капе хоросанът на врата ми.
Сметнали разбойниците, че аз съм майсторският син, проследили ме до реката и ме грабнали, за да научат по-късно, когато писмото ми стигнало до майстора, че аз не съм му никакъв син. На пратеника, дето разбойниците проводили, майсторът рекъл: „Рангелчо не ми е син и за него пет пари не даваме. А пък истинският му баща не е видял лира през живота си, камо ли петстотин лири да ви наброи.“
Отговорът на моя майстор много беше разядосал главатаря, та ме нарече два пъти „кьопек“ и дори ножа си наполовина изтегли да ме коли, но третият разбойник му хвана ръката и го спря. Той беше най-стар, най-мълчалив от тримата. Ухото му, лявото, беше наполовина срязано и пълно с косми, та останалите му казваха Колаксъза (Безухия).
Като попремина ядът на Кървавия клепач, разбойниците седнаха край огъня, запушиха тютюн и заприказваха. Чудеха се какво да правят с мене. Думите им не разбирах, но по очите им се досещах, че се страхуват, ако ме пуснат, да не ги издам. Шареното око все викаше „калъч“, „калъч“, което ще рече да ме заколят. Безухия, види се, не даваше и отговаряше: „Йок! Йок!“(Не! Не!) и все току поглеждаше към мене. Главатарят се колебаеше.
Най-сетне спряха да се препират. Двамата излязоха, а при мене остана Безухия. Той се наведе и ми намигна. Разбрах, че няма да ме колят. Отряза ми от хляба едно парче и ми го даде.
Не бях си доял коматчето и ето че Кървавия клепач и Шареното око се върнаха. Носеха дъски. Трябва да бяха откъртени от някоя съседна кошара или къшла. Оставиха дъските и започнаха да коват сандък. Като го сковаха, главатарят ме хвана, сложи ме вътре, закова капака и ме понесоха. Като дойдоха до реката, докато разбера какво става — метнаха ме заедно със сандъка в буйната и мътна Арда. Ето, тъй бяха те решили от мене да се отърват.