Вървят зайците подир лисицата и всеки за себе си мисли:
„Ще се случи нещо…“
И никой не смее назад да се върне. Щом се поразпръснат, лисицата мине отсам, мине оттатък и ги събере като овчар стадото си.
Дойдоха до поляната. Там при липата нещо сиво се мярна — вълкът лежи. Като го видяха зайците, поискаха да бягат, но лисицата им извика:
— На място!… Никой да не смее да шавне!
Зайците замряха на местата си.
Вълкът повдигна глава, разгледа наоколо с потъмнелите си очи. Какво е това? Не сънува ли — навред зайци и зайци. Свят му се зави на Вълчо. С мъка пружи той предните си крака и се опря на тях.
Кумица-лисица пристъпи тихо пред него, поклони му се и каза:
— Потърпи, куме, не шавай! Що е попово — то е готово!…
И тя му подмигна с око.
— Какво има? — изръмжа Вълчо.
— Слушам, Вълчо, че мир не си давал на тия клетници. Това не е хубаво. Ний дойдохме да се обясним с тебе…
Гледат зайците — вълкът не шава. Това ги окуражи.
— Отговаряй — каза Лиса, — чия е тая гора?
— Чия е — на мечката, на баба Тодора…
— Тя ли те постави да й вардиш имота?
— Тя, ами кой…
— Е, зайците повреждат ли дърветата?
— Повреждат.
— Трябва ли да плащат глоба за вредите и загубите? — подмигна пак лукаво Лиса.
Вълчо, нали е от нейната пасмина, разбра я веднага и бързо отговори:
— Разбира се, че трябва.
— Добре… Работата наред… Кажи ти сега, каква глоба ще искаш от зайците?
— На ден по заек.
— Чухте ли, милички? — обърна се Лиса към зайците.
— Какво, Лисичке, какво! — обадиха се зайците.
— Вълчо няма вече да ви закача…
— Сполай му и нему, и ни тебе — поклониха се зайчетата.
— Той ви дава цялата гора — заговори Лиса мазно и полека като на песен. — А пък вие от време на време ще го гощавате… който е от вас по-слаб или стар, или недъгав, пращайте го на Вълчо за обед…
Зайците увесиха глави.
— Какво се замислихте, любезни сивуланчета? Тая работа трябва да се нареди по приятелски. Ето с вас има едно мъничко зайче. Защо ви е то? Каква полза имате от него! Дайте го на Вълчо и тогава яжте липови кори, колкото искате и от която липа си харесате.
Зайците почнаха да се поглеждат плахо-плахо. Заицата се разтрепера и почна да се върти на едно място.
Лисицата подгони зайчето към вълка. На зайчицата притъмня пред очите.
— По-добре аз да загина, а не детето ми — каза с плач тя и решително се хвърли срещу зъбестите уста на вълка да защити детето си.
Но отведнъж между нея и вълка се изпречи нещо голямо, рошаво. Зайчицата отстъпи назад и видя, че това космато нещо беше баба Тодора — едрата мечка, господарката на тая гора. Баба Тодора застана в цялото си величие и заръмжа:
— Какво е това? Бягайте, зайци, крийте се по храстите. Аз с вълка ще се разправя!
Зайците се пръснаха по гората кому къде очи видят. Лиса подви опашка, полека и задом отстъпи и шумна в гората.
Вълкът и мечката останаха очи срещу очи…