— Какво ще кажете за това, Уотсън? — прошушна Холмс.
— Прилича на бягство.
— Доколкото успях да видя, в двуколката имаше само един човек. Ала положително не е мистър Джеймз Уайлдър, защото ето го на вратата.
От мрака се бе откроил ярко осветен правоъгълник. В средата се чернееше силуетът на секретаря, който с протегната напред глава се взираше в тъмнината. Явно очакваше някого. Най-после по пътя се чуха стъпки, за миг в светлото пространство се мярна втори силует, вратата се затвори и всичко потъна отново в непрогледен мрак. Пет минути по-късно в една стая на първия етаж се запали лампа.
— Интересна клиентела има този „Боен петел“ — каза Холмс.
— Кръчмата е от другата страна.
— Точно така. Тези са тъй да се каже, лични гости на домакина. Но какво търси мистър Джеймз Уайлдър в тази бърлога в такъв късен нощен час и с кого е дошъл да се среща тук? Елате, Уотсън, каквото ще да става, ще се опитаме да видим малко по-отблизо тая работа.
Спуснахме се крадешком на пътя и се залромъквахме към вратата на хана. Велосипедът още стоеше подпрян на стената. Холмс драсна клечка, приближи я до задното колело и когато светлината падна върху гума „Дънлоп“ с кръпка, чух го как изхихика. Над нас беше осветеният прозорец.
— Трябва да надникна там, Уотсън. Ако се наведете и се облегнете на стената, мисля, че ще успея.
След миг краката му бяха на раменете ми. Но едва се качи и веднага скочи обратно.
— Да вървим, приятелю — каза той, — стига толкова за днес. Мисля, че научихме всичко, каквото можахме. До училището има доста път, тъй че колкото по-скоро тръгнем, толкова по-добре.
Докато се мъкнехме изморени по равнината, той почти не пророни дума, а когато стигнахме училището, не влезе там, а свърна към Мекълтънската поща, отдето подаде няколко телеграми. Късно същата нощ го чух да утешава д-р Хъкстейбъл, потресен от трагичната смърт на своя учител, а после влезе в стаята ми бодър и енергичен както сутринта, когато започваше разследването.
— Всичко върви добре, приятелю — каза той. — Обещавам до утре вечер да разгадаем тази тайна.
В единайсет часа на другата сутрин крачехме с моя приятел по прочутата тисова алея на Холдърнес хол. Преведоха ни през разкошния портал от времето на кралица Елизабет I в кабинета на негова светлост. Там заварихме мистър Джеймз Уайлдър, сдържан и любезен, но в играещите му очи и по трепкащото от леки спазми лице още се долавяше снощният безумен ужас.
— Дошли сте да се видите с негова светлост? Съжалявам, но херцогът се чувствува зле. Много е разстроен от трагичната вест. Вчера следобед получихме телеграма от д-р Хъкстейбъл, който ни уведомяваше за находката ви.
— Искам непременно да се срещна с херцога, мистър Уайлдър.
— Но той е в покоите си.
— Тогава ще се наложи да вляза в покоите му.
— Мисля, че е на легло.
— Ще говоря с него там.
Студеното, неумолимо държане на Холмс убеди секретаря, че е безполезно да спори с него.
— Много добре, мистър Холмс; ще му доложа, че сте тук.
След като се бави половин час, най-после великият благородник се показа. Лицето му беше още по-бледо от преди, раменете му бяха отпуснати, сякаш за едно денонощие бе остарял. Поздрави ни с учтив поклон и когато седна, рижата му брада се разстла върху писалището.
— Какво има, мистър Холмс? — запита той.
Но очите на приятеля ми бяха впити в секретаря, който стоеше прав до креслото на своя господар.
— Ваша светлост, мисля, че ще мога да говоря по-свободно в отсъствието на мистър Уайлдър.
Секретарят леко пребледня и хвърли на Холмс злобен поглед.
— Щом ваша светлост желае…
— Да, да; най-добре да излезете… И тъй, мистър Холмс, какво имате да ми казвате?
Моят приятел изчака да се затвори вратата зад оттеглилия се секретар.
— Ваша светлост — заговори той, — моят колега д-р Уотсън и аз имаме уверението на д-р Хъкстейбъл, че за случая е предложена награда. Бих искал да потвърдите това със собствените си уста.
— Разбира се, мистър Холмс.
— Ако съм правилно осведомен, ще платите пет хиляди лири стерлинги на оня, който ви каже къде е вашият син?
— Точно така.
— И още хиляда на човека, който ви назове лицето или лицата, които го държат в плен.
— Точно така.