Случка в интерната

— Предполагам, че след като е тръгнала по тази лъжлива следа, местната полиция е продължила следствието вече не така ревностно?

— Дори напълно го прекрати.

— Значи три дена са загубени. Пипано е много неумело.

— Съзнавам и го признавам.

— И все пак в последна сметка задачата е разрешима. С удоволствие ще се заловя с нея. Успяхте ли да установите някаква връзка между изчезналото момче и този учител по немски?

— Никаква.

— Преподавал ли е той на неговия клас?

— Не; доколкото зная, никога не са си разменяли дума.

— Много странно наистина. Имаше ли момчето велосипед?

— Не.

— Липсваше ли някакъв друг велосипед?

— He.

— Уверен ли сте?

— Напълно.

— Хм, нима сериозно мислите, че този германец е избягал с велосипед посред нощ с момчето на ръце?

— Не, разбира се.

— Как си го обяснявате тогава?

— Велосипедът може да е бил за заблуда. Навярно са го скрили някъде и са продължили пеш.

— Изглежда, така е; само че не ви ли се струва този начин за заблуда много плитък? Имаше ли други велосипеди под навеса?

— Още няколко.

— Не е ли по-разумно да скрие два велосипеда, щом иска да внуши, че са заминали с тях?

— Май вие сте прав.

— Разбира се, че съм прав. Теорията за заблудата отпада. Но случаят с велосипеда е удобна отправна точка за разследване. В края на краищата не е лесно да се скрие или унищожи велосипед. Още един въпрос. Идвал ли е някой при момчето в деня на изчезването му?

— Не.

— Получи ли то някакви писма?

— Да, едно писмо.

— От кого?

— От баща му.

— Отваряте ли кореспонденцията на учениците си?

— Не.

— Отде знаете тогава, че е било от баща му?

— На плика имаше герб и беше адресирано с особения ъгловат почерк на херцога. Освен това и херцогът си спомня, че му е писал.

— Кога преди това неговият син е получавал писмо?

— От няколко дни не беше получавал.

— А от Франция?

— Не, никога.

— Предполагам, разбирате какво имам пред вид с въпросите си. Или момчето е било отмъкнато насила, или е тръгнало доброволно. Във втория случай е бил необходим някакъв подтик, отвън, та толкова малко дете да стори такова нещо. Щом никой не го е посещавал, подтикът трябва да е дошъл с писма. Затова искам да разбера с кого е кореспондирало.

— Боя се, че тук не мога да ви бъда особено полезен. Доколкото ми е известно, кореспондираше единствено с баща си.

— И той му писал точно в деня на изчезването. Достатъчно дружелюбни ли бяха отношенията между баща и син?

— Негова светлост към никого не е особено дружелюбен. Той е всецяло погълнат от важни държавни въпроси и е почти недостъпен за обичайни човешки чувства. Но винаги е бил по своему внимателен към момчето.

— Обаче симпатиите на момчето бяха на страната на майката?

— Да.

— Казваше ли това?

— Не.

— Тогава херцогът?

— Пази боже, не!

— А отде знаете тогава?

— Имах поверителен разговор с мистър Джеймз Уайлдър, секретаря на негова светлост. Той именно ме осведоми за чувствата на лорд Солтайр.

— Разбирам. Впрочем последното писмо на херцога… сигурно сте го намерили в стаята на момчето след бягството му?

— Не; беше го взело със себе си. Мистър Холмс, струва ми се, че е време да тръгваме за Юстън.

— Ей сега ще поръчам файтон. След четвърт час ще бъдем на ваше разположение. Ако възнамерявате да телеграфирате до къщи, мистър Хъкстейбъл, добре ще бъде да накарате тамошните хора да помислят, че следствието все още се води в Ливърпул или дявол знае къде е завела лъжливата следа вашите полицаи. В това време аз ще мога да работя спокойно пред самите ви врати; може би следата е още прясна, та двама стари копои като нас с Уотсън ще могат да я надушат.

Същата вечер дишахме студения, освежителен въздух на високата равнина Пийк в графство Дарби, където се намираше прочутото училище на д-р Хъкстейбъл. Беше вече тъмно, когато се приближихме до него. На масата в преддверието лежеше визитна картичка и училищният прислужник прошушна нещо на своя началник, който тутакси се обърна към нас с развълнувано лице.

— Херцогът е тук — каза той. — Херцогът и мистър Уайлдър са в кабинета ми. Елате, господа, да ви представя.

Аз, разбира се, познавах именития държавник по снимките му, но той се оказа не такъв, какъвто го изобразяваха. Беше висок, с величествена осанка, изискано облечен, с продълговато, мършаво лице и дълъг, причудливо извит нос. Лицето му беше смъртно бледо и тази бледост се подсилваше още повече от дългата, оредяваща яркорижава брада, която падаше върху бялата му жилетка, а през нея проблясваше верижката на джобния часовник. Такава беше достопочтената особа, която ни гледаше студено от килима, застлан пред камината в кабинета на д-р Хъкстейбъл. До тази особа стоеше много млад човек, както се сетих, частният секретар Уайлдър — дребен, нервен и жив, с умни светлосини очи и подвижно лице. Той именно подхвана веднага разговора, и то с рязък и решителен тон: