— Не ще и дума, това е хер Хайдегер! — възкликна Холмс ликуващо. — Разсъжденията ми изглежда са били правилни, Уотсън.
— Поздравявам ви.
— Но ни предстои още много. Моля не газете по пътеката. А сега да проследим дирята. Опасявам се, че тя няма да ни заведе далеч.
По-нататък обаче видяхме, че тази част от равнината е пресечена от мочурливи пътеки и макар че често губехме следата, винаги успявахме да я налучкаме отново.
— Забелязвате ли — рече Холмс, — че тук велосипедистът вероятно е увеличил скоростта? В това няма никакво съмнение. Погледнете този отпечатък, на който се виждат ясно и предната, и задната гума. И двете следи са еднакво дълбоки. Това може да значи само едно: че велосипедистът е прехвърлил тежестта си върху кормилото, като човек, който спринтира. О, господи, тук е паднал.
На пътеката имаше широко, неправилно петно, дълго няколко ярда. По-нататък личаха стъпки и гумата се появяваше отново.
— Плъзнал се е настрана — предположих аз.
Холмс вдигна прекършена клонка от цъфнал прещип. С ужас забелязах, че жълтите цветчета бяха целите опръскани с червено. На пътеката и между пирена също имаше тъмни петна от съсирена кръв.
— Лошо! — промърмори Холмс. — Лошо! Дръпнете се, Уотсън! Внимавайте да не стъпите където не трябва! Какво ми говори това? Той е паднал ранен, изправил се е, качил се отново на велосипеда и продължил. Но други следи няма. От тая страна на пътеката е минал добитък. Да не би да го е промушил бик? Не, невъзможно! Ала не виждам ничии други следи. Да караме нататък, Уотсън. Щом имаме кървави петна и дири от велосипед, по които да се водим, сега вече не може да ни се изплъзне.
Търсенето не продължи дълго. Отпечатъците от гуми почнаха да криволичат причудливо по мократа, лъскава пътека. Изведнъж, когато погледнах напред, сред гъстите прещипови храсти очите ми доловиха метален блясък. Оттам измъкнахме велосипед. Гуми „Палмър“, единият педал — — изкривен, цялата предница — страшно — омацана с кръв. От едната страна на храстите стърчеше обувка. Когато заобиколихме, видяхме проснат нещастния велосипедист — висок, брадат мъж с очила, едното стъкло — на които бе счупено. Причината за смъртта беше страхотен удар по главата, който разбил черепа му. Щом е могъл да върви след такова раняване, значи е бил изключително жизнен и твърд. Носеше обувки, но без чорапи, а под разкопчаното сако се виждаше пижама. Нямаше съмнение, това беше учителят по немски.
Холмс обърна почтително тялото и го огледа много внимателно. После седна и известно време потъна в размисъл; по набръчканото му чело виждах, че тази зловеща находка според него не бе тласнала твърде напред нашето разследване.
— Трудно ми е да реша какво да правим, Уотсън — проговори той най-после. — Лично аз съм склонен да продължим разследването, защото вече сме загубили толкова много време, че не можем да си позволим да пропилеем нито час повече. От друга страна, трябва да уведомим полицията за тази находка и да се погрижим за трупа на този нещастник.
— Бих могъл да занеса бележка.
— Но аз имам нужда от присъствието и помощта ви. Почакайте малко! Ей там някой реже торф. Повикайте го тук, той ще доведе полицията.
Доведох селянина, и Холмс прати по уплашения човечец бележка за д-р Хъкстейбъл.
— И тъй, Уотсън — продължи Холмс, — тази сутрин намерихме две следи. Едната е на велосипеда с гуми „Палмър“ и виждаме докъде ни докара тя. Другата е на велосипеда с лепена гума „Дънлоп“. Преди да се заловим с втората, нека се опитаме да направим разбор какво знаем, тъй че по възможност да отделим същественото от случайното. Най-напред искам да ви изтъкна, че момчето положително е избягало доброволно. То се е спуснало от прозореца на стаята си и побягнало или само, или с някой друг. В това няма съмнение.
Кимнах в знак на съгласие.
— А сега да видим този нещастен учител по немски. Момчето е било напълно облечено, когато тръгвало. Значи бягството му е било предвидено. Но германецът излязъл без чорапи. Сигурно е бързал, понеже не бил предварително подготвен.
— Несъмнено.
— Но защо е тръгнал? Защото е забелязал от прозореца на спалнята си бягството на момчето. Искал да го настигне и да го върне. Грабнал своя велосипед, подгонил хлапака и при преследването намерил смъртта си.
— Така изглежда.
— А сега опирам до най-важната част от моята теза. Човек, който преследва малко момче, естествено ще се завтече подире му. Защото знае, че неминуемо ще го настигне. Но немецът постъпва другояче: грабва велосипеда си. Казаха ми, че бил отличен велосипедист. И се решил на това, понеже видял, че момчето също има бързо средство за бягство.