— Тоест другия велосипед.
— Да си представим какво е станало по-нататък. Немецът намира смъртта си на пет мили от училището — забележете, не от куршум, който и дете би могло да изстреля, а от жесток удар на силна ръка. Следователно момчето е имало спътник при бягството си. И са бягали бързо, защото опитен велосипедист можал да ги настигне едва след пет мили. Оглеждаме земята около мястото на трагедията. И какво намираме? Следи от крави и нищо повече. Претърсвам широк периметър и на петдесет крачки наоколо не намирам никаква пътечка. Друг велосипедист не може да има нищо общо със самото убийство. А и липсваха следи от човешки стъпки.
— Холмс — извиках, — това е невъзможно!
— Браво! — похвали ме той. — Съвсем правилна забележка. Ако се съди по обяснението ми, невъзможно е, значи трябва да съм сбъркал някъде. Ала сам видяхте всичко. Къде греша според вас?
— Дали не си е пукнал черепа при падане?
— Сред блато ли, Уотсън?
— Не зная вече какво да мисля.
— Хайде, хайде, и по-заплетени загадки сме решавали. Поне имаме достатъчно материал, само трябва да умеем да го използуваме. Елате. След като изчерпахме въпроса с Палмъровите гуми, да видим какво ще ни кажат Дънлоповите с лепенката.
Тръгнахме по следата и известно време вървяхме по нея, но скоро мочурливата равнина премина в продълговат, обрасъл с пирен хълм, а потокът остана зад нас. Не можехме да разчитаме вече на велосипедни следи. От мястото, където видяхме за последен път дирята на гума „Дънлоп“, тя можеше да води или към Холдърнес хол, чиито величествени кули се възправяха на няколко мили отляво, или към едно прихлупено, невзрачно селце точно пред нас, край което според картата минаваше Честърфилдското шосе.
Когато се приближихме до неприветливата и мръсна странноприемница с изображение на петел-борец пред входа, Холмс изведнъж изпъшка исе улови за рамото ми, за да не падне. Беше си изкълчил глезена, а в такива случаи човек е безпомощен. Едва успя да стигне куцешком вратата, където един тантурест, мургав човек в напреднала възраст пушеше черна глинена лула.
— Как сте, мистър Рубин Хейз? — заговори го Холмс.
— А вие кой сте и отде знаете точното ми име? — отвърна селянинът с подозрителен блясък в хитрите очи.
— Нали е написано на фирмата над главата ви. А стопанин лесно се познава. Нямате ли случайно някоя карета в оборите си?
— Не, нямам.
— Не мога да стъпвам с единия крак.
— Е, не стъпвайте.
— Ама не мога да вървя.
— Е, тогава подскачайте на един крак.
Държането на мистър Рубин Хейз никак не беше любезно, ала Холмс го търпеше с възхитително добродушие.
— Вижте какво, уважаеми — каза той. — Зле съм из патил, а искам на всяка цена да продължа, все едно по какъв начин.
— И на мен ми е все едно — промърмори намръщеният ханджия.
— Работата ми е много важна. Давам една златна лира, ако ми услужите с велосипед.
Ханджията наостри уши.
— Къде искате да отидете?
— В Холдърнес хол.
— Да не би да сте приятели на херцога? — полюбопитствува ханджията, като оглеждаше насмешливо окаляното ни облекло.
Холмс се засмя добродушно.
— Така или иначе той ще ни посрещне с радост.
— Защо?
— Защото носим вест за изчезналия му син. Ханджията видимо се сепна.
— Какво, да не сте му хванали дирята?
— Има сведения, че е в Ливърпул. Всеки момент очакват да го намерят.
По грубото, брадясало лице пак премина бързо нещо като сянка. Ханджията изведнъж стана любезен.
— Аз повече от всеки друг имам причина да мразя херцога — каза той, — защото едно време му бях главен кочияш, а се отнесе безчовечно с мен. Повярва на лъжите на един житар и ме уволни най-позорно. Но се радвам, че са издирили младия лорд в Ливърпул, и ще ви помогна да занесете тази вест в Холдърнес хол.
— Благодаря ви — рече Холмс. — Но по-напред да хапнем. А след това можете да докарате велосипеда.
— Аз нямам велосипед. Холмс показа една златна лира.
— Нали ви казвам, човече, нямам. Ще ви дам два коня да стигнете до Холдърнес хол.
— Добре, добре — каза Холмс, — ще говорим пак, след като ни нахраните.
Когато останахме сами в настланата с каменни плочи кухня, изкълченият глезен удивително бързо се оправи. Вече се свечеряваше, но тъй като не бяхме хапвали нищо от сутринта, задържахме се доста време на трапезата. Погълнатият в мислите си Холмс веднъж-дваж се приближи до прозореца и надзърна любопитно навън. През стъклото се виждаше мръсният двор. В дъното му имаше ковачница, където работеше един оцапан със сажди хлапак. От другата страна беше конюшнята. След една от тези разходки Холмс седна отново, но изведнъж скочи от стола си с гръмко възклицание.