— Бога ми, Уотсън, мисля, че открих! — извика той. — Да, да, не може да бъде другояче. Уотсън, спомняте ли си днешните следи от крави?
— Да, от няколко.
— Къде?
— Ами навсякъде. И в блатото, и по пътеката, и около мястото, дето клетият Хайдегер е намерил смъртта си.
— Точно така. А кажете ми сега, Уотсън, колко крави видяхте в равнината?
— Доколкото си спомням, нито една.
— Странно, Уотсън: навред по пътя си виждаме следи, а нито една крава в цялата равнина. Много странно, нали, Уотсън?
— Да, странно.
— А сега, Уотсън, понапънете се, върнете се мислено назад! Представяте ли си тези следи по пътеката?
— Да, представям си.
— Спомняте ли си? Понякога дирите бяха такива, Уотсън — той нареди няколко хлебни трошици по следния начин: — ::::: — а друг път такива: — :˚:˚:˚: и от време на време така: .˚.˚.˚ — Спомняте ли си?
— Не, не си спомням.
— А аз си спомням и мога да се закълна дори. Ала в удобно време ще се върнем там и ще проверим. Сляп ли бях, та не си направих извод!
— А какъв е вашият извод?
— Един-единствен: чудна е тая крава, дето може да се движи и бавно, и в лек галоп, и в бесен кариер. Ей богу, Уотсън, такава хитрост не е за главата на селски ханджия! Пътят ни е чист, ако не се смята оня хлапак в ковачницата. Хайде да се измъкнем и да видим каквото е възможно.
В порутената конюшня имаше два несресани, непочистени коня. Холмс вдигна задния крак на единия от тях и се разсмя с все гърло.
— Стари подкови, а отскоро сложени… стари подкови, а нови гвоздеи. Този случай заслужава да бъде причислен към класическите. Да се отбием в ковачницата.
Хлапакът продължаваше работата си, без да ни поглежда. Забелязах, че очите на Холмс шареха насам-натам сред железните отпадъци и треските, пръснати по пода. Но изведнъж чухме отзад стъпки и се показа ханджията, гъстите му вежди бяха сключени над свирепите очи, мургавото лице — изкривено от злоба.
Той държеше в ръка къса тояга с метална глава и пристъпяше към нас с такъв заплашителен вид, че страшно се зарадвах, когато напипах револвера в джоба си.
— Мръсни шпиони! — крясна той. — Какво търсите тук?
— О, мистър Рубин Хейз — отвърна Холмс невъзмутимо, — май ви е страх да не би да намерим нещо.
С голямо усилие човекът се овладя и суровата му уста се отпусна във фалшива усмивка, по-страшна от присвитите вежди.
— Заповядайте, каквото намерите в ковачницата ми, вземете го — каза той. — Но вижте какво, сър, аз не обичам чужди хора да ми бърникат където им скимне без мое разрешение, затуй колкото по-скоро си уредите сметката и се изметете оттук, толкова по-добре.
— Добре, добре, мистър Хейз… ние съвсем нямахме лоши намерения — отвърна Холмс. — Просто разглеждахме конете ви. Но в края на краищата мога да стигна и пеш. Предполагам, че не е далеч.
— До вратите на Холдърнес хол има не повече от две мили. Ето пътя, отляво. — Той ни проследи с мрачен поглед, докато напуснахме заведението му.
Не вървяхме дълго по пътя, защото щом първият завой ни скри от очите на ханджията, Холмс се спря.
— „Напечено“ беше, както казват децата, в тази странноприемница — проговори той. — И колкото повече се отдалечавам от нея, все по-хладно ми става. Не, не, не бива толкова рано да си вървя оттук.
— Убеден съм — подхвърлих аз, — че този Рубен Хейз знае всичко. Личи, че е голям негодник.
— Аха, такова впечатление ли ви направи? Конете, ковачницата… Да, интересно кътче е този „Боен петел“. Не е зле да му хвърлим тайно още един поглед.
Зад нас се простираше дълъг, полегат склон, осеян със сивкави камъни от варовик. Когато свърнахме от пътя и заизкачвахме нанагорнището, погледнах по посока на Холдърнес хол и видях приближаващ се бързо велосипедист.
— Залягайте, Уотсън! — извика Холмс и сложи тежката си ръка на рамото ми.
Едва успяхме да се скрием и човекът префуча край нас по пътя. Сред облака прах ми се мярна бледо, развълнувано лице — лице, всяка чертица на което изразяваше ужас, със зинала уста, с безумно вторачен напред поглед. Това беше някаква странна карикатура на елегантния Джеймз Уайлдър, с когото се бяхме срещнали снощи.
— Секретарят на херцога! — възкликна Холмс. — Елате, Уотсън, да видим какво ще направи.
Скачайки от камък на камък, след няколко секунди стигнахме място, откъдето главният вход на странноприемницата се откриваше добре. Велосипедът на Уайлдър беше подпрян на стената до входа. Никой не се движеше из къщата, никакви лица не се виждаха през прозорците. Слънцето потъна зад високите кули на Холдърнес хол и бавно се спусна здрач. Изведнъж в полумрака в конюшнята на странноприемницата се запалиха странични фенери на двуколка и скоро чухме тропот на копита, колата изскочи на пътя и препусна с бясна бързина по посока на Честърфилд.