Първите стъпки се оказаха пълен хаос. Мидкемиецът беше с цяла глава по-висок от другите носачи и когато се изправи и закрачи, носилката се наклони и Мара се пързулна напред по копринените възглавнички. Бързите рефлекси на Люджан й спестиха безцеремонното тупване на земята, а плесването му с ръка предупреди варварина да държи пръта равно. Огромният мъж можеше да направи това само като превие гърба и раменете си, което постави къдравата му глава на половин педя от завеските на господарката му.
— Така изобщо няма да стане — сопна се Мара.
— Голям триумф ще е за Десио от Минванаби, ако пострадаш заради непохватността на един роб, господарке — каза Люджан и добави с усмивка: — Дали пък да не облечем тези мидкемийци като домашни роби и да ги подарим на Минванаби? Поне биха могли да изпочупят достатъчно ценности, преди Първият съветник на Десио да заповяда да ги обесят.
Но Мара не беше в настроение за шеги. Оправи халата си и извади иглите от косата си, за да я оправи. През цялото време очите на варварина я гледаха със смущаваща прямота. Накрая той с обезоръжаваща усмивка й заговори на завален цурански.
Люджан го заглуши с гневен вик:
— Куче! Роб! На колене, нещастнико! — Обърна се рязко към воините си. Един притича мигновено, за да поеме пръта на носилката, други сграбчиха червенокосия и го събориха на земята. Здрави ръце натиснаха раменете му, но той все още се опитваше да говори — докато сандалът с шипове на един войник не натисна наглото му лице в прахта.
— Как смееш да проговаряш на Господарката на Акома, робе! — извика Люджан.
— Какво се опитваше да каже? — попита Мара, обзета по-скоро от внезапно любопитство, отколкото обидена.
Люджан я погледна изненадано.
— Може ли да има значение? Той е варварин и това не ти носи никаква чест, господарке. Все пак предложението му не беше лишено от разум.
Мара спря озадачена, с ръка пълна с игли от черупки на костенурка. Слънчевата светлина заигра по главичките им от скъпоценни камъни и по украшенията от раковини, пришити на яката й.
— Какво е?
Люджан избърса потното си чело с ръка.
— Каза, че ако повикаш трима от неговите приятели да сменят другите носачи, ще могат да те носят по-лесно, тъй като са почти еднакви на ръст.
Мара забрави за иглите и разпуснатата си коса и попита:
— Той каза това?
След това погледна мъжа, който лежеше по очи в прахта, с врат, затиснат от крака на войника.
— Пуснете го да стане.
— Господарке? — каза тихо Люджан, Питащият му тон бе най-близкото до открито възражение на дадена от нея заповед, което можеше да си позволи.
— Пуснете варварина да стане — повтори рязко Мара. — Мисля, че предложението му е разумно. Или искаш да вървим целия следобед забавени заради един окуцял носач?
Люджан отвърна със свиване на рамене, сякаш за да каже, че господарката е права. Всъщност тя можеше да е не по-малко опърничава от варварските роби и вместо да изпитва още повече търпението й, Ударният водач на Акома се подчини и избра трима от по-високите мидкемийци да заемат местата на носачите.
Свитата тръгна отново и Мара се намръщи. Мидкемийците може и да се стараеха, но нямаха опит в носенето. Не вървяха в крак и носилката друсаше. Мара въздъхна. Робите, купени в Сулан-Ку, май се оказваха голямо безразсъдство. Отбеляза си да го спомене на Джикан. Може би на мидкемийците трябваше да се възложи работа близо до къщата, та по-опитните надзиратели да ги научат на правилно поведение, тоест да се държат така, както им е отредила съдбата.
Раздразнена, че нещо толкова дребно като купуването на нови роби е предизвикало толкова неудобство и объркване, Мара се замисли за проблемите, които й създаваха враговете й. Затвори очи, за да надвие усилващото се главоболие, и си помисли: „Какво коварство щях да замисля аз, ако бях на мястото на Десио от Минванаби?“
2.
Планиране
Въздухът беше застинал.
Десио от дома Минванаби седеше зад писалището в кабинета на покойния си баща и размишляваше над подредените пред него счетоводни таблички. Макар да беше обед, до лакътя му гореше светилник. В кабинета беше сумрачно и горещо като в пещ, всички капаци на прозорците бяха плътно затворени, което лишаваше хората вътре от следобедния ветрец, лъхащ откъм езерото. Десио обаче изглеждаше неуязвим за това неудобство. Самотна зелена муха бръмчеше около главата му, явно решена да кацне на челото на младия господар. Десио махна небрежно да отпъди досадното насекомо и за миг изпотеният роб, който му вееше с ветрилото, наруши ритъма, разколебан да не би Господарят на Минванаби да му е дал знак да се оттегли.