Застаналият малко встрани старец кимна на роба да остане на мястото си. Инкомо, Първи съветник на Минванаби, чакаше търпеливо господарят да приключи с докладите.
Десио сбърчи чело. Придърпа масления светилник и се помъчи да се съсредоточи върху сведенията, изредени на листовете пред него, но буквите сякаш заплуваха във влажния следобеден въздух. Накрая се отпусна на възглавничките и въздъхна отчаяно.
— Стига!
Инкомо изгледа младия господар със спокойствие, прикриващо тревогата му.
— Господарю?
Десио избута светилника настрана и се надигна тежко. Внушителният му корем изпъна широкия халат, който носеше в покоите си. От лицето му закапа пот и той забърса с пухкавата си длан мокрите кичури от очите си.
Инкомо знаеше, че раздразнението на Десио не се дължи само на влагата, задържала се след преждевременната тропическа буря на юг. Господарят на Минванаби бе наредил да изпънат параваните и да затворят капаците уж за усамотение. Старият мъж обаче знаеше причината, криеща се зад тази непривична заповед: страх. Дори в собствения си Дом Десио се страхуваше. Никой господар на който и да е Дом, още по-малко на един от Петте велики дома, не можеше да признае подобна слабост, тъй че Първият съветник не смееше да каже нищо по въпроса.
Десио закрачи тежко из стаята. Гневът му бавно се усилваше, измъченият дъх и стиснатите юмруци бяха сигурен знак, че много скоро ще удари първия му попаднал. Младият господар бе показвал признаци на дребнаво жесток нрав още докато управляваше баща му, но тази порочна черта бе разцъфтяла напълно след смъртта на Джингу. След като майка му се бе оттеглила в манастир на Лашима, Десио бе престанал да проявява всякакви задръжки на импулсите си. Робът с ветрилото пристъпваше след господаря си и се мъчеше да изпълнява задачите си, без да му пречи.
С надеждата да предотврати поредното изваждане на домашен роб от строя Първият съветник каза:
— Господарю, може би една хладна напитка ще възстанови търпението ти. Тези търговски проблеми са спешни.
Десио продължи да крачи все едно не го е чул. Външността му издаваше лична немарливост и разгул: червени бузи и нос, подпухнали тъмни кръгове под сълзящите очи, мръсна коса, провиснала до раменете, и мръсотия под ноктите. След ритуалното самоубийство на Джингу младият господар общо взето бе започнал да се държи като бик нийдра — странен начин да покажеш скръбта си, но не и нечуван: изправилите се за първи път пред смъртта често възприемаха жизнеутвърждаващо поведение. Тъй че дни наред Десио беше стоял в личните си покои с пиене и момичета и бе пренебрегвал делата на дома Минванаби.
На втората сутрин някои от момичетата се бяха появили пребити и със синини от страстните му буйства. Други момичета ги заменяха в неизтощима сякаш последователност, докато най-сетне господарят на Минванаби не преодоля скръбта си. Беше се появил състарен с десет години от мига, в който мълчаливо бе наблюдавал как баща му се пронизва с фамилния меч.
Сега Десио се преструваше, че ръководи просторните владения, които бе наследил, но пиенето му започваше от обед и продължаваше през нощта. Макар да бе господар на една от Петте велики фамилии на империята, Десио изглеждаше неспособен да признае огромната отговорност, която вървеше с властта. Изтезаван от личните си демони, той се опитваше да се скрие от тях в нежни прегръдки и да ги отмие с море от вино. Ако смееше, Инкомо щеше да прати на господаря си лечител, жрец или детски учител, който да му изнесе лекция за отговорностите, придружаващи владетелската мантия. Но очите на Десио — и затаената в тях лудост — предупреждаваха Първия съветник, че всеки подобен опит ще е напразен. Духът на Десио кипеше от гняв, който можеше да утоли само Червеният бог.
Инкомо за пореден път се опита да върне вниманието на Десио към деловите неща.
— Милорд, ако ми позволиш да изтъкна, губим дни, докато корабите ни стоят празни на кейовете в Джамар. Ако ще плават към…
— Стига!
Юмрукът на Десио се стовари в един параван, раздра тънката изрисувана коприна и строши рамката. Той изрита парчетата, след което се завъртя побеснял и се блъсна в роба с ветрилото. Разгневен до безумие, господарят на Минванаби го удари все едно, че беше мебел. Робът се свлече на колене с разбит нос, разцепена устна и кръв по лицето и гърдите. Все пак, уплашен за живота си, успя да задържи голямото ветрило да не удари господаря му, въпреки че беше заслепен от болка, кръв и сълзи. Десио остана безразличен за героичната му почтителност. Обърна се и се нахвърли върху съветника си.