— Не мога да се съсредоточа върху нищо, докато тя е жива!
Инкомо нямаше нужда от обяснение, за да разбере кого има предвид господарят му. Опитът го бе научил, че не може да направи нищо, освен да изтърпи поредното избухване.
— Милорд — заговори той притеснено, — нищо добро няма да се спечели с копнеж за мъст, ако всичкото богатство на Минванаби се стопи. Ако не желаеш да се погрижиш за тези решения, поне позволи на хадонрата да вземе нещата в ръцете си.
Призивът му не направи никакво впечатление на Десио. Взрян в далечината, с хриплив шепот, сякаш самото изричане на името щеше да му придаде плът, той изръмжа:
— Мара от дома Акома трябва да умре!
Благодарен, че тъмното в стаята скрива и неговия страх, Инкомо се съгласи.
— Разбира се, милорд. Но това не е моментът.
— Кога! — извика. Десио и ревът му почти оглуши Инкомо. Господарят изрита една възглавница и гласът му спадна до по-благоразумен тон. — Кога? Тя успя да се измъкне от капана на баща ми. И нещо повече: принуди го да озлочести гаранцията си за безопасността на гост, като го доведе дотам да сложи край на живота си в срам. — Възбудата му закипя още по-силно, докато изреждаше престъпленията на Мара срещу дома му. — Това… момиче не просто ни победи, тя ни унизи… не, опозори ни! — Затъпка бясно възглавницата и изгледа съветника си с присвити очи.
Робът с ветрилото се присви от страх, като видя изражението му, толкова подобно на това на Джингу от Минванаби, когато се разгневеше. Макар и с разкървавен нос и уста, той вдигаше и спускаше ветрилото все така ритмично. Гласът на Десио премина в дрезгав заговорнически шепот.
— Военачалникът гледа на нея с усмивка и обич, дори с благосклонност — може би спи с тая кучка, — докато нашите лица са натикани в тор от нийдра. Ядем фъшкии от нийдра всеки ден, в който тя диша! — Десио се намръщи още повече. Заби поглед в плътно затворените капаци, сякаш виждаше нещо през тях. За първи път след смъртта на Джингу в очите му се върна проблясък на разум. Инкомо едва се сдържа да не въздъхне с облекчение.
— И още нещо — довърши Десио с предпазливостта на човек пред навита на кълбо пепелянка. — Тя вече е реална заплаха за моята безопасност.
Инкомо кимна замислено. Знаеше, че в поведението на Десио се корени страх. Синът на Джингу живееше в ежедневен ужас, че Мара ще продължи кръвната вражда на Акома с Минванаби. Като вече Управляващ господар, Десио щеше да е следващият обект на заговорите й. Собственият му живот и чест бяха следващите, които трябваше да паднат.
Въпреки че душната жега подлагаше търпението му на изпитание, Инкомо се опита да успокои господаря си. Такова признание, колкото и насаме да беше споделено между господар и неговия съветник, беше първата стъпка в надмогването на страха, а може би и към побеждаването на лейди Мара.
— Господарю, момичето ще направи грешка. Не бива да бързаш. Изчакай за подходящ момент…
Нефритената муха се върна, за да тормози отново Десио. Робът замахна с ветрилото, за да я прихване в полет, но Десио избута перата настрана и погледна навъсено Инкомо в сумрака.
— Не, не мога да чакам. Тя продължава да става все по-силна. Позицията на баща ми беше по-изгодна от моята. Стоеше само на стъпка от Златния трон на Военачалника! Сега е пепел, а аз мога да изброя верните си съюзници на пръстите на едната си ръка. Всичките ни болки и унижения се дължат на… онази жена.
Това беше тъжната истина. Инкомо разбираше неохотата на господаря си да изрече името на врага си. Все още почти дете, когато баща й и брат й умряха — с малко войници и без никакви съюзници, — за три години Мара беше осигурила за Акома повече престиж, отколкото бяха познавали в дългата си почетна история. Инкомо напразно се опитваше да измисли нещо утешително за отговор: всички оплаквания на младия му господар бяха напълно оправдани. Мара наистина беше за страх, а позицията й във властта вече беше нараснала дотолкова, че можеше не само да защити себе си, но и пряко да застраши Минванаби.
Първият съветник каза тихо:
— Призови Тасайо на своя страна, господарю.
Десио примига. След това го осени. Огледа се и видя, че робът с ветрилото все още е на поста си, въпреки капещата кръв от счупения нос и сцепената устна. В миг на неочаквано снизхождение Десио го освободи и щом остана сам със съветника си, каза: