— Трябва да знаем какво замислят — каза тя напрегнато. — Могат ли агентите ти да проникнат на това събрание на Минванаби и да ни донесат какво шепнат съветниците на Десио в ухото му?
Аракаси й отвърна с горчива усмивка.
— Господарке, не надценявай възможностите на шпионите. Мъжът, който донася, беше много близко до Джингу. Все още е на същия пост, но щом синът започне да упражнява властта си, нямаме никаква гаранция, че ще остане там. Разбира се, започнал съм да подготвям заместник в случай, че нещата се объркат, но пък агентът, когото ще внедрим, трябва да бъде скроен по вкуса на Десио. Няма да може да се издигне до доверието на младия господар поне за няколко години, и то в най-добрия случай.
Мара предусети следващата му мисъл и каза:
— Тоест по-голямата опасност е Тасайо.
Началникът на шпионите отвърна с лек поклон.
— Господарке, бъди сигурна, че ще направя всичко възможно да се сдобием с точен доклад какво се замисля на събранието на Десио. Ако младият господар е толкова глупав, колкото мисля, Тасайо ще е само един глас между многото. Ако покаже неочакван проблясък на ум и повери кампанията срещу нас на Тасайо, сме двойно застрашени. — Остави настрана едва отхапаното парче хляб. — Но от притесненията какво би могло да се случи има полза. Накарай хората си да слушат на пазарите за клюки и новини. Знанието е сила, винаги помни това, господарке. Със знание Акома ще триумфира.
Изправи се плавно и Мара му махна с ръка, че може да се оттегли. Аракаси се измъкна безшумно и Мара чак сега забеляза, че откакто го познава, това е първият път, когато оставя храна, след като се връща гладен от път. Стаята изведнъж й се стори прекалено тиха, изпълнена с потискащи съмнения. Връщането на Тасайо отново пробуди отчайващото усещане за безпомощност, което бе изпитала, когато научи за смъртта на баща си и брат си. Плесна с ръце — не искаше да мисли за черното минало — и заповяда:
— Донесете сина ми.
Нямаше значение, че ще го събудят. Изпитваше непреодолим копнеж да чуе врявата на палавото бебе и да усети топлата тежест на малкото му мускулесто телце в прегръдката си.
3.
Промени
Аяки се обърна.
Беше се проснал на възглавничките и спеше. След като побуйства малко, най-сетне се беше предал на умората. Мара отметна с ръка черната косичка от челото му, изпълнена с любов към сина си.
Аяки беше набит и широкоплещест като баща си, но беше наследил и пъргавината на нейния род. Вече говореше, а усмивката му бе спечелила сърцата и на най-коравите воини на Акома.
— Ще станеш чудесен боец и още по-велик играч на Играта — тихо каза Мара.
Но сега момчето имаше един противник, когото не можеше да надвие — нуждата му от следобеден сън. Макар да беше светлината на живота на Мара, тези кратки почивки бяха добре дошли, защото когато беше буден, Аяки се нуждаеше от поне три гледачки.
Мара оправи разперените му ръчички и крачета и го зави. Отпусна се на възглавничките умислена. Много наскоро засадени семена трябваше да дадат плод, когато Аяки пораснеше. Когато дойдеше този ден, старите врагове на Акома щяха да сложат край на съюза, започнат заради момчето. Цялата добронамереност, осигурена от Мара с раждането на първия внук на лорд Текума от Анасати, щеше да приключи и дългът, наложен от преждевременната смърт на Бунтокапи, щеше да е изплатен.
Тогава Акома трябваше да са несъкрушимо силни, за да понесат промяната в управлението, щом Мара предадеше властта над дома си на неопитния си син. Заплахата от Минванаби трябваше да е напълно ликвидирана, преди друг могъщ враг да се опълчи на младия господар.
Мара премисляше бъдещите години. Следобедната слънчева светлина нашари завесите, а робите се върнаха да подкастрят акасите. Градинарската работа на практика никога не спираше и Мара отдавна беше станала безразлична към щракането на ножиците. Днес обаче обичайните звуци току се накъсваха от резките заповеди на надзирателя и честото изплющяване на късия му бич. Бичът всъщност беше церемониален, знак за ранг, който се носеше на колана — робите цурани рядко се нуждаеха от бой. Но робите мидкемийци бяха съвсем различни. Почитанието им към по-висшите от тях не съществуваше, а ударите на бича изобщо не ги засрамваха.
За робите цурани мидкемийците бяха също толкова загадъчни, колкото и за Мара. Отгледани със знанието, че покорната им отдаденост на работата е единствената им надежда да си заслужат по-високо място на Колелото, което обвързва починалите към прераждане и нов живот, цураните се трудеха неуморно. Да бъдат бити заради леност или да не се подчиняват на законните си господари означаваше да си спечелят вечната неприязън на боговете, защото под роба беше само животното. А щом се върнеха от Колелото на живота в по-низша форма, спасението им от безбройните прераждания в болка и лишения щеше да се окаже невъзможно.