За Люджан галерията, с нейните дълбоки сенки и редици дървени пейки, бе не толкова убежище, колкото място на потаен мрак. Той докосна леко господарката си по рамото, щом тя стигна до първата площадка, и Мара се обърна. На лицето й бе изписано примесено с досада недоумение.
— Господарке, — заговори тактично Люджан, — ако ни дебне враг, по-добре да види моя меч преди красивото ти лице.
Устните на Мара се извиха в почти усмивка.
— Ласкател такъв! Прав си, разбира се. — И добави с въздишка: — Макар че според Джикан вероятността да пострадам от варварите роби е по-голяма, отколкото от някой благородник.
Говореше за евтините военнопленници от Мидкемия. Мара нямаше необходимите средства, за да купи достатъчно обикновени роби, които да разчистят пасища. И като не виждаше друга възможност, реши да купи варвари. Славеха се като непокорни, склонни към бунтове и без никакво смирение пред господарите си.
Люджан погледна господарката си. Едва стигаше до рамото му, но характерът й можеше да изпепели всеки — господар, роб или слуга, — който дръзнеше да се противопостави на несломимата й воля.
— Обзалагам се, че в твое лице варварите ще си намерят майстора, господарке.
— Ако ли не, всички ще страдат под бича — заяви решително Мара. — Иначе не само че няма да използваме земите, които ни трябват почистени до пролетта, но и ще загубим цената, платена за робите. Ще съм свършила работата на Десио вместо него.
Люджан остави това изказано колебание, твърде нетипично за нея без коментар.
Поведе господарката си в галерията, като провери оръжията си. Минванаби може и да ближеха рани, но сега Мара имаше още врагове — лордове, изпълнени със завист от нейния внезапен възход, мъже, които знаеха, че запазването на името Акома лежи на раменете на тази крехка жена и нейния невръстен син. Още няма и двайсет и една, сигурно им шепнеха техните съветници. Беше победила Джингу от Минванаби с хитрост, но най-вече с късмет. Рано или късно младостта и неопитността й щяха да я принудят да сбърка. Тогава съперничещите домове щяха да скочат като глутница джагуна, готови да разкъсат богатствата и властта на дома й и да заровят натамито — камъка с изрязания върху него семеен герб, който въплъщаваше душата и честта на Акома — в прахта, завинаги далеч от слънчевата светлина.
Вдигнала халата почти до коленете си, Мара последва Люджан на първата площадка. Подминаха входа към по-ниския ред галерии, който по неписан, но ненарушим обичай бе запазен за търговците и представителите на домовете, и се качиха на горното ниво, използвано само от благородниците.
Но тъй като беше търг за мидкемийци, обичайните тълпи липсваха. Мара видя само няколко търговци с отегчени изражения: изглеждаха по-заинтересовани от най-пикантните клюки, отколкото от робите. Следващият ред сигурно щеше да е съвсем празен. Повечето цурански благородници бяха твърде улисани с войната на света отвъд разлома или с това да подкопават все по-увеличаващата се власт в Съвета на Военачалника Алмечо, за да се интересуват от купуване на непокорни роби. Първите няколко групи мидкемийски пленници бяха продадени на баснословни цени, като нещо ново и непознато. С увеличаването на броя им обаче престанаха да будят интерес. Сега зрелите мидкемийски мъже се продаваха най-евтино. Само жените с необикновена златисто огнена коса или несравнима хубост все още струваха по хиляда центурии. Но цураните най-често пленяваха воини и варварски жени се доставяха рядко.
Внезапен порив откъм реката развя перата по шлема на Люджан и разлюля малките перца по краищата на ветрилото на Мара и мънистените й обици. Донесе и гласовете на моряците, плаващи с баржите си по река Гагаджин. Доста по-близо, иззад дъсчените стени на прашните заграждения долу, долитаха виковете на търговци на роби, и от време на време звукът от удар на камшик от кожа на нийдра, докато надзирателите подкарваха подопечните си в търсене на заинтересовани клиенти в галериите.