Мидкемиецът беше с мокра коса и само по препаска. Искането на Мара да го почистят бе изтълкувано по най-простия възможен начин: стражите просто го бяха хвърлили в най-близкото корито за нийдра. Боят и последвалото накисване обаче не бяха смирили духа му. Насмешката в очите му се бе сменила с едва сдържан гняв.
Непокорството му притесни Мара. Люджан често прекрачваше границата на доброто държане със закачливото си бърборене, но никога мъж с по-низше социално положение не беше дръзвал да я гледа с такъв неприкрит укор. Изведнъж съжали, че не беше поискала да й донесат по-скромен домашен халат, но все пак реши да не вика слугинята, за да не придаде значимост на погледа на един варварски роб. Вместо да изпита смут пред другоземеца, му отвърна със също толкова обвиняващ поглед.
Стражите се колебаеха какво да правят с нещастника, когото бяха домъкнали пред господарката си. Понеже стискаха здраво грамадния мъж под мишниците, я удостоиха с непохватни поклони и по-старшият попита притеснено:
— Господарке? Да го натиснем ли да коленичи?
Мара погледна водата, капеща върху лъснатия под. В локвата се виждаше и кръв.
— Не. Оставете го прав.
Плесна с ръце и нареди да донесат кърпи.
Един роб дотича с наръч благоуханни кърпи, поклони се и чак тогава осъзна, че господарката му ги иска заради мръсния варварин.
— Какво чакаш? — сопна му се Мара. — Избърши този звяр, преди да е съсипал пода.
— Да, господарке — отвърна робът, поклони се, после започна да попива водата по зачервената кожа на плещите на варварина, най-високото място, докъдето можеше да стигне.
Мара огледа грамадния роб и след миг взе решение.
— Оставете ни — заповяда на стражите си.
Те пуснаха варварина, поклониха се и се изнизаха в коридора.
Варваринът разтърка китките си, където го бяха стискали пазачите. Робът, който се опитваше да го избърше, изглежда го дразнеше и след като погледна Мара, другоземецът го бутна настрани, взе чисти кърпи от купчината и се доизбърса. Робът гледаше отчаяно купчината прогизнали от кръв мокри кърпи, струпани около краката му.
— Занеси ги на перачките — нареди му Мара и махна с ръка на червенокосия да си избере възглавница и да седне.
Огледа внимателно лицето му. Той й отвърна със също толкова пронизващ поглед. Изведнъж Мара се почувства не в свои води. Нещо в този мъж я смущаваше. Това я порази: все още мислеше за него като за мъж! Робите бяха стока, не хора. Защо този човек я караше да се чувства… несигурна? Опитът й в ролята на Управляваща господарка й позволи да си придаде властност. Искаше да разбере защо този варварин я кара да забрави положението му. Помъчи се да говори спокойно и дори хладно:
— Може би прибързах. — И след като слугата събра кърпите и излезе, добави: — След като проучих случая, изглежда, че заповядах да те набият несправедливо.
Червенокосият се изненада, но успя да го прикрие добре. Седна предпазливо. Белегът, останал на бузата му от надзирателя на робския пазар, не загрозяваше външността му. По-скоро придаваше контраст на чаровното му лице, а гъстата му брада беше новост, невиждана у свободните цурани, които по традиция се бръснеха гладко.
— Робе — каза властно Мара. — Искам да науча повече за земята, от която идваш.
— Имам си име — заяви червенокосият с гърлен глас, настръхнал от враждебност. — Аз съм Кевин, от град Зюн.
Мара отвърна раздразнено:
— Може да си бил смятан за човешко същество някога, на твоя свят, но сега си роб. Робът не притежава никаква чест, нито има дух в очите на боговете. Би трябвало вече да си научил това, Кевин от Зюн. — Изрече името със сарказъм. — Сам си избрал участта си, избрал си да загубиш чест. Иначе трябваше да си умрял, преди врагът ти да те вземе в плен. — Замълча, понеже й хрумна друга мисъл. — Или си бил васал на друг, по-могъщ дом, чийто господар не ти е разрешил да отнемеш живота си?
Кевин я погледна объркано.
— Какво? Не разбирам какво имаш предвид.
Мара повтори въпроса си така, че и дете да може да го разбере.
— Твоят дом заклел ли се е във васална вярност на друг?
Кевин изправи гръб, потръпна от болка и почеса мократа си брада.
— Зюн е дал клетва за вярност на краля в Риланон, разбира се.
Господарката кимна, сякаш това обясняваше всичко.