Робът се поклони и даде знак на Кевин да го последва. Варваринът се изправи сковано. Примижа от болка, но после видя, че Господарката продължава да го наблюдава, усмихна й се закачливо и без капка свян и смирение й прати въздушна целувка, преди да тръгне след слугата.
Накоя изгледа жеста му за сбогуване с присвити очи и сбръчканото й лице се сбръчка още повече. Господарката й гледаше повече удивена, отколкото възмутена от тази фамилиарност. Дори прикри усмивката си с ръка, видимо неспособна да се овладее. Недоволството на Накоя преля в подозрение.
— Внимавай, господарке. Една разумна владетелка не разкрива сърцето си пред роб.
— Този ли? — Мара се стъписа, изненадана от себе си, и се изчерви. — Той е варварин. Изумена съм от чуждоземния му народ, нищо повече. — После въздъхна. — Въздушната му целувка беше също като онези, които ми пращаше Лано, когато бях малка. Помниш ли?
Старата дойка беше отгледала Мара от бебе и споменът за Ланокота не я тревожеше. Тревожеше я реакцията, която бе видяла у господарката си.
Мара оправи грижливо дрехата си по бедрата.
— Накоя, знаеш, че не изпитвам желание за мъж. — Спря да оглажда коприната и ръцете й се свиха в юмруци. — Зная, че някои дами държат красиви мъже за носачи на носилките им, за да може да… задоволяват личните им нужди, но аз… не проявявам интерес към подобни забавления. — Дори за нея самата не прозвуча особено убедително.
Подразнена от подтика си да обсъжда нещо, за което не би трябвало да се оправдава, Мара сложи край на темата с властен жест.
— Слугите да приберат тези блюда и чаши. Ще се видя със съветниците си. Аракаси трябва да ми докладва за лорд Десио.
Първата съветничка я гледаше съсредоточено. Тъжна усмивка пробягваше на устните на Мара и с проницателната си интуиция Накоя разбра, че младата господарка не мисли за предстоящата среща, а по-скоро за червенокосия варварин с бронзовата кожа, прекарал цял следобед в приказки с нея. Искрата в очите на Мара и колкото възбуденото, толкова и уплашено свиване на пръстите издаваха чувствата на Господарката. Страховете от болка и унижение — спомени за един жесток и безсърдечен съпруг — воюваха с ново желание. Накоя можеше да е стара, но помнеше страстите на младостта. Допреди двайсет години щеше сериозно да си помисли дали да не нареди да доведат роба в собствената й спалня. Да, наистина беше хубав. Дойката въздъхна. Мара се беше доказала като умен играч в Играта на Съвета. Но тепърва й предстоеше да разбере най-основните неща за отношенията между мъж и жена. Вече беше отбила много атаки, но й липсваше инстинктът да разбере, че е възможна атака и от този ъгъл.
Бившата дойка поклати глава. Ако Мара бе решила да позволи светът й да се преобърне от една неочаквана страст, беше избрала най-неподходящия момент.
4.
Клетви
Прозвучаха рогове.
Тътен на барабани се вля в техния зов и събралите се коленичиха, поклониха се и насядаха присвили крака и с изправени гърбове в цуранската поза „мирно“. Подредени според сана си и облечени само в бели халати, стегнати с жълто-черен пояс, всички зачакаха появата на новия Господар на Минванаби.
Голямата зала на Минванаби бе несравнима с никоя друга в цялата империя. Някой древен Господар на дома бе наел гений архитект и художник с ненадминат талант. Никой гост на дома на предците на Десио не можеше да не остане възхитен от замисъла, съчетал великолепното удобство с несъкрушимостта на крепост.
Склонът, избран за къщата на имението, беше издълбан, горната третина накъсана от арки, оставени открити към небето, за да пропускат светлина и въздух. Параваните, предназначени да пазят от немилостиво време, сега бяха издърпани и цялата зала бе окъпана от обедната слънчева светлина. Долната част на залата беше всечена в планинския хълм. Централното помещение беше с дължина триста крачки от единствения вход по пищно нашарения под до подиума. Там, на трон от резбовано дърво агате, Десио щеше да приеме клетвата за вярност, поднесена от васалите, дошли да му засвидетелстват почитта си.
Стражите на Минванаби в церемониална броня, с черни лъскави шлемове и оранжеви офицерски пера, стояха мирно, изпънати в изрядна двойна редица в галерията с изглед над главното ниво. Музикантите на входа довършиха тържествения призив и се възцари тишина.
Пронизителен звук се вряза във въздуха. Врата се плъзна настрани и жрец на Туракаму, Бога на смъртта, се завъртя с леки стъпки в залата. Костената свирка между устните му бе реликва, съхранена от древните дни. Мантия от пера падаше до лактите му, а голото му тяло беше боядисано в червено и черно, тъй че приличаше на плувнал в кръв скелет, докато танцуваше във възхвала на божествения си господар. Косата му бе полепнала на черепа, намазана с мас, краищата й бяха сплетени на две плитки, вързани с шнурове, на които се полюшваха избелели бебешки черепчета.