Мара му се сопна:
— И ти! Всяка вечер ли трябва да е пълна с предупреждения и страх?
Кевин я придърпа към себе си. Отне с целувки напрегнатостта й и на възглавниците, под мигащата светлина на полюшвания от вятъра фенер, я накара да забрави за враговете.
След три седмици се възцари зноят на зрялото лято. Тревите изгубиха последната зеленина, задържала се от дъждовния сезон.
Мара излезе от къщата в мъгливия предутринен сумрак. Носилката я чакаше, обкръжена от подбрана охрана от трийсет воини, водени от Кенджи, който имаше нужда от полеви опит. За пътуването си за среща с лорда на Ханку Мара смяташе да стигне в планината преди обедната горещина и, по съвета на Аракаси, задържа ескорта си лек за повече бързина и дискретност. Военният й съветник бе настоял да я изпрати, тъй като Накоя вече не можеше да става толкова рано сутрин.
Но никакъв съветник не чакаше на вратата, когато Мара се появи с Кевин на полагащото му се място зад рамото й.
— Старият чешит трябва да е заспал късно — подхвърли небрежно варваринът. — Трябваше да използвам шанса да му го върна за времето, когато ме будеше с ритници с бойните си сандали.
— Чух те! — извика глас, добре школуван от тренировъчното поле. Кейоке излезе от редиците на охраната на Мара, куцукаше с патерицата. Спря, за да даде някакви указания на Кенджи и да се сопне за отпусната стойка на един от мъжете. След това, явно недоволен, че не може да тръгне с войниците, изгледа изпепеляващо Кевин и се върна на мястото си пред носилката на Мара.
— Милейди. — Поклони се и после сложи патерицата под мишницата си. Погледна напрегнато Мара, сякаш командваше думи, а не войници. Гласът му се сниши, за да не могат войниците да го чуят.
— Дъще на сърцето ми, притеснен съм за това пътуване. В това, че лорд Ксалтепо изпрати слово чрез устата на куриер, вместо написано под печата на фамилията му, има нещо подозрително.
Мара се намръщи.
— Те са малък род с малко връзки. Ако откажа съюз и пергамент с личния им печат попадне в ръцете на Тасайо, какво мислиш, че ще ги сполети? Минванаби са унищожавали цели фамилии по много по-дребен повод. — Прехапа устна. — Не. Мисля, че Аракаси е прав и че Тасайо най-после разбира, че много от постигнатото от нас се основава на финансова печалба и че вече трябва да се противопостави на по-нататъшното разширяване на Акома.
Кейоке вдигна ръка, сякаш да се почеше по брадичката, но се отказа. Вместо това хвана китката на Мара и нежно я настани в носилката й.
— Върви с милостта на добрите богове, господарке.
Отдръпна се, а Мара махна носачите да вдигнат носилката.
Кенджи даде заповед за марш и малкият кортеж тръгна. Щом Кевин понечи да застане до господарката си, Кейоке го стисна за лакътя с мазолестата си и още силна ръка.
— Пази я — каза му с тон, изпълнен с повече настойчивост, отколкото Кевин бе чувал някога в гласа му. — Не позволявай да пострада, че ще те сритам с нещо повече от бойните ми сандали.
Кевин се ухили безгрижно.
— Старче, ако Мара пострада, ще трябва да се задоволиш да риташ трупа ми, защото вече ще съм умрял.
Военният съветник кимна и го пусна. Кевин побърза да догони Мара, като често поглеждаше назад. Вече съвсем не беше толкова чужденец колкото някога и бе готов да се закълне, че нещо гнети ума на опитния стар воин.
Докато вдигащото се слънце прогони мъглата от долините, бяха навлезли дълбоко в леса, покрил подножията на планината Киамака. Преди да е започнало дневното движение на кервани и извън погледа на ранни куриери, завиха от главния път и хванаха по тясната пътека, която навлизаше все по-дълбоко в дивите гори. Тук мъглата се бе задържала, но влажният лес й вече беше потискащ. Кенджи даде знак да спрат за кратък отдих и за да може носачите на Мара да се сменят. Ескортът беше твърде малък, за да включва и водоносец, и робите донесоха вода от извора край пътя.
Кевин коленичи на брега на малкото обрасло с чуждоземен оранжев мъх вирче, и загледа пробягващите между водораслите рибки. Чу как Ударен водач Кенджи казва на Мара, че съгледвачът, оставен да наблюдава пътеката за преследвачи, се бави.
— Ако не се върне скоро, ще пратя да го доведат.
Кевин се ухили и загреба вода с големия глинен съд, който носеше. Въпросният съгледвач беше Джурату, остроумен енергичен мъж, който обичаше забавленията. Беше се задържал до късните часове в игра на комар с приятели. А ако беше изпил толкова вино, колкото казваха, сигурно щяха да го намерят да лази на четири крака, измъчван от ужасния махмурлук.