Един от войниците го каза на Кенджи, а после добави, че понеже навремето това било обиталище на сиви воини, Джурату може би ги търсел. Друг подхвърли, че можело даже да се пазари с тях за мях вино.
Мъглата се вдигаше и бледи лъчи светлина падаха през покрова на клоните. Ако не бяха те, Кевин сигурно щеше да пропусне движението: надникналото за миг лице между листата ето там!
Носът беше тесен и крив, а шлемът не беше на Джурату. Изобщо не беше шлем на Акома!
Кевин не посмя да извика, за да не издаде, че е видял криещия се наблюдател. Изправи се с глинения съд в ръце, обърна гръб на извора и подражавайки на апатичното тътрене на робите, тръгна стъпка по стъпка към Мара.
Кожата между плешките го засърбя. Очакваше всеки момент в гърба му да се забие стрела.
Десетината стъпки, отделящи го от Кенджи и носилката на Мара, му се сториха цяла вечност. Мъчеше се да върви спокойно, а умът му работеше трескаво. Мара тъкмо се канеше да се надвеси навън, за да заговори на Кенджи.
Страх прониза нервите му като мълния. Стисна с все сила глинения съд и се помоли Мара да се отдръпне и да се скрие в сянката на носилката.
Но нали си беше Мара, не го направи. Дръпна завеските още по-широко, погледна Ударния водач и отвори уста да заговори.
Усетил опасността като връхлитаща вълна, Кевин се задейства. Залитна напред, уж се е спънал, лисна водата към господарката и Кенджи, хвърли се и се натресе в носилката с цялата си тежест.
Изненадано гневният вик на Мара секна, щом я блъсна долу и назад, във възглавниците и в безопасност под тялото му, докато дърпаше и преобръщаше носилката, за да я превърне в защитна стена.
Успя на косъм. Още докато се измъкваше от копринените завеси, стрелите засвистяха.
Удряха в пръст и броня със зъл плосък звук като удари на биещи ръце. Кенджи загина първи. Падна, докато крещеше заповеди, а стрелите биеха и биеха по долните дъски на разбитата носилка, вече вдигната пред Мара като барикада.
— Засада! — изръмжа Кевин в ухото на Мара, докато тя го удряше с юмруци и се мъчеше да се изтръгне от прегръдката му.
— Стой мирно.
Стрела проби една възглавница и изрови жлеб в пръстта и Мара мигновено се усмири. Заслуша стъписана виковете на останалите живи войници, подчинили се на призива на офицера си да се притекат и да се хвърлят върху носилката, за да превърнат телата си в жив щит. Щит за нея.
Положението беше отчайващо. Стрелите се сипеха като градушка и тънките дъски на носилката пращяха и се цепеха. Кевин се опита да надникне и една го перна по рамото. Той изруга, сниши се и припряно засмъква робския си халат.
Хладният съсък на стрелите се смени с тракане на мечове, щом враговете се понесоха на вълна от леса и влязоха в ръкопашен бой с все още живите защитници на Мара.
— Бързо — викна Кевин и подаде халата си на един от носачите. — Увий господарката в това. Скъпите й дрехи я правят прекалено явна мишена.
Носачът го погледна колебливо.
— Увий я! — извика му Кевин. — Честта й е прах, ако умре!
От леса връхлитаха още воини. Няколкото оцелели бойци на Мара се стегнаха в раздърпан кръг около носилката. Бяха твърде малко, жалък бент срещу лавината от врагове. Кевин се отказа да спори повече, защото един връхлетя с вдигнат меч, за да го прободе в гърба. Кевин грабна един паднал меч, дръпна парче от разкъсаните завеси, уви го около ръката си, за да му служи като щит, и се обърна срещу нападателите, готов да убива, докато умре.
Аяки се въсеше мрачно на Накоя. Лицето му бе зачервено, юмруците стиснати и тя, двама роби и дойката му се готвеха за изблик на воински гняв.
— Няма да облека това! — ревна Аяки. — Има оранжево, а оранжевото е цветът на Минванаби!
Накоя огледа въпросната дреха, копринен халат, стегнат с копчета от раковина, които с повече въображение можеше да се нарекат оранжеви. Истинската причина за спора бе, че деветгодишният Аяки предпочиташе изобщо да не носи халат в горещината и влагата в разгара на лятото. Аргументът, че е твърде благороден, за да търчи гол по коридорите като робско дете, не му правеше никакво впечатление.
Но Накоя имаше години опит със справянето с буйни деца на Акома. Хвана Аяки за раменете и го разтърси.
— Млади воине, ще носиш халатите, които ти се дават, и ще се държиш като Господаря, който ще бъдеш, щом порастеш. Не го ли направиш, до обяд ще миеш мръсни чинии с кухненските слуги.