Миг по-късно се появи Джикан. Самообладанието му го напусна, щом видя касапницата на пода на детската стая. Тикна наръча си восъчни плочки на слисания роб, който го следваше, и с нетипична за него бързина се провря между въоръжените мъже. Наследникът на Акома се беше присвил, блъскаше по стената с юмручета и крещеше:
— Минванаби, Минванаби, Минванаби!
— Аяки, ела при мен, всичко свърши — каза твърдо Джикан.
Малкият като че ли не го чу. Хадонрата на Мара се наведе, вдигна го, притисна го до гърдите си и го загърна с халата си, който миришеше на креда, а не на касапница.
Ударите по щита се удвоиха. Кевин дръпна едната си ръка от ръба миг преди да изгуби пръст. Смътно усети надигане сред телата зад себе си: един от смъртно ранените воини натика дръжка на кама в шепата му и изхриптя:
— Защити господарката! Жива е.
Кевин отхвърли пораженческата мисъл, че може да не остане жива за дълго. Гол, плувнал в кръв и обезумял от боен гняв, той замахна под ръба на щита и заби острието в нечий крак. Изпусна дръжката, понеже пронизаният враг се дръпна назад с яростен крясък.
— Танцувай, танцувай! — пожела му варваринът, замаян от загубата на кръв.
И чак после забеляза, че ударите по щита са спрели.
Ръце в лъскави зелени ръкавици го дръпнаха от ръцете му. Кевин вдигна очи и замига. Размътеният му поглед открои офицерско перо и лицето на Бойния водач на Акома.
Облекчението надви чувството му за хумор и той въздъхна:
— Слава на боговете, че дойдохте.
Люджан го изгледа — Кевин бе целият в кръв — и попита озадачено:
— Защо да танцува?
— Ох — изпъшка Кевин. — Ще ти обясня по-късно.
Гадеше му се, а слънцето беше прекалено ярко.
— Къде е господарката? — настоя Люджан, рязко.
Кевин примига объркано към преобърнатата носилка. Мъртвите войници на Акома лежаха върху нея като премазани бръмбари.
— Небесна светлина, само не отдолу! — изрева Люджан.
— Тя… — Изпъшка Кевин. — Аз… — Не можеше да говори. Причерня му.
Воините бързо вдигнаха носилката, издърпаха настрани мъртвите и ранените и извадиха Мара. Беше в безсъзнание, но нямаше никаква рана, освен синя цицина на челото.
Отнесоха я до извора и я сложиха на мекия мъх. Обкръжена от сто войници, с глава, отпусната в скута на Люджан, тя се съвзе и промълви:
— Кейоке?
— Не, господарке. Люджан съм. Но Кейоке ми заповяда да дойда тук. Реши, че може да се натъкнете на неприятност.
— Той не ти е командир, че да ти заповядва — укори го Мара. Виеше й се свят и едва чуваше гласа си.
Люджан я погали по косата и я удостои с най-безочливата си усмивка.
— Старите навици умират трудно. За мен Кейоке винаги ще си остане командирът ми.
— Трябваше да ги послушам — изпъшка Мара. Очите й се замъглиха. — Кевин… Той къде е?
Люджан кимна към лечителя, който се беше навел над проснатия върху мъха варварин.
— Тук е. Жив. По препаска, без броня и с геройски комплект рани. Мда, голям воин е този мъж.
— Рани!? — Мара се надигна с тревога и на Люджан му трябваше удивително много сила, за да я задържи.
— Господарке, успокой се. Ще живее, макар че ще си има хубава колекция белези. Може да накуцва и ще му трябва доста време, докато може да използва напълно лявата си ръка. Мускулите са лошо посечени.
— Храбрият Кевин. — Гласът на Мара трепереше. — Той ме спаси. Глупостта ми едва не го уби.
Люджан я погали отново, почти с нежност, и каза:
— Жалко, че този мъж е роб. Такъв кураж заслужава само най-високата чест.
Въздухът изведнъж стана болезнен за дишане. Мара извърна лице и потрепери. Може би плачеше беззвучно от жал. И да го правеше, офицерът никога нямаше да издаде срама й. Някак разбираше, че болката не произтича само от спасяването й на косъм в тази долчинка. А трайната му обич и преданост нямаше никога да му позволи да признае, че господарката му се е издала в момент на слабост. Войниците наоколо бързо си намериха задачи по-настрани.
Господарката на Акома плачеше за Кевин, чийто дързък дух беше пленил нейния и чиито действия най-сетне я бяха накарали да разбере, че той не е и никога няма да е роб.
Трябваше да го освободи, а това не можеше да стане в границите на империята Цурануани. За да му отдаде дължимото, за да го признае като мъж, трябваше да го изгуби завинаги. А това щеше да е най-трудното, което бе предприемала някога.