Мара стъпваше забързано, изтръпнала и невярваща. Накоя беше мъртва. Това й се струваше невъобразимо. Може би трябваше да заплаче. Вместо това само местеше единия си крак пред другия, без да вижда нищо. Знаеше, че Патрулният водач описва подробно нападението на убиеца на Люджан, но в главата си чуваше само гласа на Накоя, който я гълчеше и гълчеше за нейната глупост, суетност и безразсъдна упоритост.
Аяки беше ранен:
Сърцето й плачеше от ярост, гняв и тъга, че едно толкова малко същество може да бъде застрашавано от машинациите на Великата игра. Мислите й бяха богохулни: Кевин беше прав — убийствата за политически изгоди бяха безсмислена жестокост. Усетът й за фамилна чест открито воюваше с болката й. Тасайо на косъм не беше успял да сложи край на родословието на Акома за един-единствен ден!
Мъдростта на Кейоке, куражът на Накоя, презрението на един роб към благоприличието: само тези неща бяха спасили дома й от пълно унищожение. Минванаби почти бяха изпълнили кръвната си клетва към Туракаму. Мраз я прониза до костите. Спомни си стрелите, засъскали над главата й, докато Кевин я събаряше на земята. Заситни още по-бързо. Носилката най-сетне ги пресрещна и Люджан я хвана под мишниците и я качи в нея.
Кейоке я посрещна намръщен и с броня. Беше сложил и стария си шлем, без пера, и мечът бе на кръста му.
Мара изскочи от носилката, хвърли се в прегръдката на стария воин и притиснала буза до коравата му броня, се помъчи да надвие сълзите си.
Кейоке стоеше твърдо на патерицата си. Погали я по косата.
— Мара-ани — промълви с дълбок глас, както баща щеше да се обърне към любима дъщеря. — Накоя умря храбро. Ще бъде възпявана в залите на Туракаму с всички почести на воин и ще направи гордо името Акома.
Мара потисна дълбокия си хлип.
— Синът ми — изохка тя. — Как е синът ми?
— Ще отидем веднага да го видим — каза старият съветник. — Сега спи, Джикан го наглежда. Загубил е доста кръв, но ще се оправи бързо. Не можахме обаче да го спрем да плаче.
— Кевин — каза тя трескаво. — Искам да го донесат в покоите ми и там да се погрижат за него.
— Господарке — заяви Люджан. — Вече си позволих да наредя същото.
Параваните на личните й покои бяха широко отворени и десетина въоръжени воини стояха на стража. Аяки спеше, почти потънал в море от възглавници, около врата му беше стегната бяла превръзка. Мара падна на колене до сина си. Погали го и се изненада колко е горещ. След това, нежно и предпазливо, го вдигна и го прегърна. И изведнъж изгуби всякакъв контрол и сълзите й потекоха по бузката му.
Офицерите й извърнаха лица, твърдо решени да не видят срама й, а Джикан стана тактично, за да напусне.
Мара го погледна през сълзи и каза с разтреперан глас:
— Остани. Останете всички. Не искам да съм сама.
По-късно, след като сложиха Кевин на постеля до Аяки, Мара заповяда да угасят лампите. Освободи Кейоке, Джикан и Люджан за отдавна заслужения им отдих и пазена от стража воини на всеки вход към дома й, седна в мълчаливо бдение над двамата си любими. Помисли и съвсем ясно разбра как егоизмът й я беше тласнал до почти пълен провал. Арогантното й домогване до трона на Боен вожд на клан вече приличаше на идиотски акт.
Не се съблече за лягане, макар лечителят, който минаваше периодично да прегледа подопечните си, да я умоляваше да вземе упойващ цяр, за да й донесе отдих. Не искаше забравата на съня. Вина тежеше на сърцето й и твърде много мисли — на ума й. На разсъмване събра кураж, надигна се вдървено от възглавниците и напусна стаята и любимите си. Сама, наблюдавана само от пазещите я войници, тръгна като призрак по смрачените коридори към детската, където тялото на жената, която я беше отгледала, бе положено на почетно ложе.
Окървавените халати на Накоя бяха сменени с богати коприни, обшити със зеленото на Акома. Сбръчканите й старчески ръце лежаха в мир отстрани, скрити от меки кожени ръкавици, за да не се виждат жестоките срезове от кордата на убиеца, а ножът, който я беше пробол, лежеше на гърдите й, почетен знак към Туракаму за това, че е умряла с войнска смърт. Лицето й в ореола на сребристобялата коса изглеждаше спокойно като в сън. Грижи, артрит и игли за коса, които никога не оставаха прави, не можеха вече да я безпокоят. Годините й на вярна служба бяха свършили.
Нови сълзи бликнаха от подпухналите очи на Мара.
— Майко на сърцето ми — промълви тя. Смъкна се на възглавниците до заспалата вечния си сън жена и взе в ръцете си едната студена длан. — Накоя, знай, че името ти ще бъде почитано сред тези на предците на Акома и че прахта ти ще бъде разпръсната между стените на свещената поляна, в градината на натамито. Знай, че кръвта, която проля днес, е кръв на Акома и че ти си като мое семейство и моя близка. — Замълча и затаи дъх. Вдигна лицето си в сивата светлина, идеща през параваните, и се загледа в мъглата, загърнала земите на хората й.