— Майко на сърцето ми — продължи тя, засрамена от мигновената си колебливост. — Не те послушах. Бях себична, арогантна и безразсъдна, и боговете отнеха живота ти заради моята глупост. Но чуй ме: все още мога да се уча. Твоята мъдрост все още живее в сърцето ми и още утре, щом прахта ти бъде поднесена на боговете, заклевам ти се в това, ще отпратя варварина Кевин, ще напиша годежен договор до Шинцаваи и ще поискам брак с Хокану. Да, ще го направя, мъдра моя. И до края на дните си ще съжалявам, че не се вслушах в съветите ти, докато беше жива до мен.
Нежно положи сбръчканата ръка на мъртвата до тялото й и завърши:
— Не ти казвах достатъчно това, Накоя: обичах те много, майко на сърцето ми. И ти благодаря за живота на моя син.
24.
Пробив
Барабаните заглъхнаха.
Над имението на Акома се възцари тишина, за първи път след погребалните ритуали преди три дни. Жреците на Туракаму прибраха глинените си маски и си тръгнаха. Само червените ивици плат, вързани на пилоните на входната порта, останаха като спомен за починалата. Но за Мара тази къща никога вече нямаше да е сигурният пристан, каквато я помнеше от детството си.
Не беше сама в безпокойството си. Аяки плачеше до изтощение, преди да заспи. Кевин лежеше до него, странна призрачна фигура в белите превръзки, забавляваше го, когато можеше, с приказки, викаше слуги да запалят фенерите, когато момчето лежеше треперещо в тъмното, и го утешаваше, когато се събудеше стреснат от кошмарите. Мара често сядаше до постелята на момчето и му говореше, говореше и с Кевин. Мъчеше се да не обръща внимание на дванайсетимата воини, които стояха на стража до всеки прозорец и врата. Но вече не можеше да пропусне дори сенките под храстите в градините си, без да погледне към тях за убийци.
След внимателно претърсване следотърсачите на Люджан бяха открили дирята на мъртвия убиец. Беше извършил проникването си бавно и търпеливо, тук прекарвайки нощ, скрит в дърво, там оставяйки утъпкана трева под плета, където бе лежал с часове, там изчаквайки неподвижен смяната на патрули или минаващ слуга. Явно след Нощта на кървавите мечове Тасайо беше сменил тактиката си. След като броят и чистата сила се бяха провалили, това покушение бе извършено прикрито, само от един човек. Люджан не беше разполагал с достатъчно войници, за да претърсват ежедневно всеки храст и плет. Стражите на Акома изобщо не бяха нехайни. Просто земите на имението бяха твърде просторни и достъпни, за да се поддържа безукорна сигурност.
Накоя и падналите храбри воини вече бяха станали на пепел, но болезненото усещане за провал се бе задържало в ума на Мара. Изтече цяла седмица, докато се съвземе достатъчно, за да попита за Аракаси.
Беше късно и Мара седеше в кабинета си до почти недокоснатия поднос с вечерята. Нареждането й Началникът на шпионите да я навести бе отнесено от малкия й роб бегач, който сега се поклони и челото му докосна лъснатия с восък под.
— Господарке — каза момчето. — Началникът на шпионите не е тук. Джикан със съжаление те уведомява, че е напуснал земите на Акома в часа на покушението над теб и сина ти. Не е казал на никого къде отива и кога ще се върне.
Мара остана неподвижна толкова дълго, че момчето се разтрепери.
Тя се взираше в стенописите, поръчани от покойния й съпруг, Бунтокапи. Изобразяваха сцени на кървава битка в ослепително ярки цветове. Ако се съдеше по унесения й поглед, като че ли ги виждаше за първи път. Беше съвсем необичайно господарката да не забележи неудобството на момчето, защото го обичаше и често го потупваше благосклонно по главата, щом свършеше работата си бързо.
— Господарке? — промълви плахо момчето. Все още бе опряло чело в пода и коленете започваха да го болят.
Мара се размърда и дойде на себе си. Осъзна, че луната се е издигнала високо в небето зад параваните и че фитилите в светилниците догарят.
— Може да се оттеглиш.
Момчето изситни навън. Влязоха слуги и изнесоха недокоснатите блюда. Мара седеше и гледаше празния пергамент, изпънат пред нея. Минаха часове, а не написа нищо. Насекоми цвърчаха в градината зад параваните и стражата се смени в полунощния час.