Просто беше невъобразимо Аракаси да се окаже предател. И все пак, шепнешком, членове на домакинството намекваха за това. Мара беше задържала всякакви официални повиквания с надеждата, че той сам ще се представи и ще докаже извън всякакво съмнение, че няма никакво съучастие в покушението на Тасайо над дома й. Кейоке пазеше мълчание по въпроса, а словоохотливият обикновено Сарик говореше с неохота. Дори Джикан гледаше да не се задържа дълго за разговор след докладите си по финансите на имението. Мара разтри слепоочията си.
Беше болезнено ясно, че Аракаси може да е заподозрян.
А ако се окажеше изменник, опасността за нея нарастваше многократно. През годините му бяха поверявани най-дълбоките тайни на дома. Нямаше аспект в дейностите й, с който той да не беше запознат отблизо. Но пък мразеше Минванаби също колкото нея.
А дали?
Изпоти се от притеснение. Ако желанието му за мъст се окажеше преструвка, каква по-добра маневра, за да спечели доверието й от това да ругае същия враг, който бе унищожил баща й и брат й?
Аракаси, който бе толкова надарен в смяната на роли и маски, съвършен артист, способен лесно да изиграе страстна омраза…
Затвори очи и си припомни някои разговори с него през годините. Този човек не можеше да я е предал. Нали? В сърцето си беше сигурна, че Аракаси не може да е агент на Минванаби. Омразата му към Тасайо и дома му беше истинска. Но можеше ли някой друг да е привлякъл Главния й шпионин на своя страна? Някой, който е могъл, навярно, да предложи на Аракаси по-добра позиция, от която да води своята война срещу Минванаби? И цената на тази по-сигурна позиция да е измяната към Акома?
Ако Началникът на шпионите се окажеше змията релли в гнездото й, то всичко, което бе направила, се оказваше напразно. В този момент ядосаното мърморене на Накоя щеше да е добре дошло, знак, че грешките може да бъдат поправени.
Но старата жена вече беше пепел, прах сред прахта на хиляди предци на Акома, чиято чест Мара се бе обрекла да опази.
Как бе могла да поддържа такова дълбоко, инстинктивно разбирателство с човек, който й е желал злото? Как бе могла?
Нощта не предлагаше отговори.
Мара отпусна уморените си ръце в скута си и погледна изоставеното перо. Макар светилниците да грееха ярко и най-добрите и стражи да бдяха около нея, се чувстваше притисната в ъгъла. Посегна с трепереща ръка и взе перото. Остърга засъхналото мастило, топна го в чакащата мастилница и изписа с официален почерк горе в средата на празната страница името на Камацу от Шинцаваи.
Дълго седя неподвижно. Не можеше да нареди да доведат писаря. Обещанието й към Накоя беше свято. Със собствената си ръка изписа ритуалните фрази на предложението за брак: молеше почетния син на Камацу, Хокану от Шинцаваи, да премисли след предишния й отказ и да вземе ръката й като съпруг на Господарката на Акома.
Сълзи изпълниха очите й, щом стигна до последния ред, подписа се и удари фамилния печат. Бързо сгъна и запечата документа, плесна с ръце за слуга и му даде указанията си.
— Погрижи се този документ да бъде доставен веднага на брачните посредници в Сулан-Ку. Те трябва да го представят възможно най-бързо на Камацу от Шинцаваи.
Слугата прие свитъка и се поклони.
— Лейди Мара, волята ти ще бъде изпълнена още на разсъмване.
Веждите на Мара се събраха намръщено.
— Казах: веднага! Намери куриер и прати документа веднага!
Слугата се просна на пода.
— Твоя воля, господарке.
Махна му нетърпеливо да тръгва. Знаеше, че е неразумно късно — или рано. Но знаеше и че ако забави предложението си до Камацу до сутринта, няма да може изобщо да го изпрати. По-добре пратеникът да постои няколко часа в тъмното и да почака посредникът да се събуди, отколкото да рискува с нова възможност да премисли и да наруши клетвата си.
В стаята изведнъж й се стори твърде задушно, а миризмата на акаси — потискаща. Избута писалището настрани и изпълнена с отчаяна нужда да се види с Кевин, стана и забърза по осветените коридори към крилото на детската.
На входа се поколеба. Примига да махне бликналите отново сълзи. Лютивият мирис на билки и мехлеми на домашния знахар тежеше във въздуха. Най-сетне се овладя и прекрачи прага.
Лунната светлина багреше в меден цвят затворения параван и ваеше в тъмни силуети редиците бдителни воини отвън. Мара се приближи до постелята на Кевин. Превръзките му бяха бледи петна в сумрака, тялото му бе извито под завивките, сякаш сънят му бе неспокоен. Тя спря и погледна към Аяки. Момчето беше по-спокойно, заспало с отворена уста и сгънало ръце на възглавницата си. Драскотината на шията му зарастваше по-бързо от раните на Кевин. Но убиецът бе оставил по-трайни рани в ума на малкото момче. Успокоена, че Аяки не страда от поредния кошмар, Мара мина покрай него внимателно, за да не го събуди. Коленичи до постелята на Кевин и оправи оплетените завивки.