Кевин реши да иде при Аяки. В един заслонен двор, далече от погледите на домашните слуги, учеше момчето как да се бие с нож. Можеше да е забранено роб да борави с оръжия, но в имението на Акома никой нямаше да се намеси. Като истински цурани, всички извръщаха очи от това поредно нарушение на протокола. Верността на Кевин бе доказана, а и той бе преценил, че момчето може да престане да пищи от лоши сънища, ако научи няколко хитрини в самозащитата.
Но днес, когато Кевин пристигна с откраднат от кухнята нож в ръка и с наследника на Акома по петите, дворът не беше пуст. Кейоке седеше под сянката на дървото уло, с два дървени меча на коленете. Видя Кевин, видя и ножа и се усмихна като никога.
— Като ще тренираш младия воин, някой би трябвало да е наблизо и да се погрижи работата да се свърши както трябва.
Кевин се ухили.
— Куцият да води сакатия? — Разроши тъмната коса на Аяки и се засмя. — Какво ще кажеш, малък тигре, за идеята да напердашиш двама старци?
Аяки отвърна с боен вик на Акома, който накара чулите го слуги да хукнат за прикритие.
Мара чу вика от самотното кътче в градината с кекали, където се бе оттеглила. Ъгълчетата на устните й се извиха в съвсем лек намек за усмивка и застинаха. Тъгата й не се разсея. Слънцето биеше безмилостно и изсмукваше живота и цвета от поляната. Храстите изглеждаха сиви на яркия блясък, тъмносините цветове — овъглени от горещината. Мара крачеше по алеите и пръстите й си играеха с червените пискюли на халата й. Почти чуваше призрака на Накоя зад себе си.
„Дъще на сърцето ми — сякаш шепнеше старата жена, — глупава си, и трижди за съжаление, че си решила да родиш дете от Кевин. Всеки ден ще се върне пратеник от брачния посредник с вест от Камацу. Смееш ли да влезеш в брак със сина на почетен дом, докато носиш бебе на роб? Направиш ли го, ще посрамиш непоправимо името на Акома“.
— Тогава ще кажа открито на Хокану дали съм, или не съм с дете — прекъсна Мара въображаемия глас.
— Господарке — каза тих като кадифе глас.
Сърцето на Мара подскочи. Пот изби по тялото й от страх. Тя бавно се обърна и огледа слугата с избелелия от слънцето халат. Беше Аракаси… И държеше кама. Преди викът да излезе от устните й, той се просна по очи върху чакъла на пътеката и протегна оръжието с дръжката напред.
— Господарке. Моля за разрешение да отнема живота си с камата си.
Мара неволно отстъпи, изтръпнала и стъписана.
— Някои казват, че си ме предал — изломоти, без да мисли. Думите излязоха обвинително грубо.
Аракаси потръпна.
— Не, господарке, никога. — Помълча, след което добави измъчено: — Провалих те.
Изведнъж отчаяно закопняла за сянка или за каквото и да е убежище от жестокото слънце, Мара преглътна и успя да каже:
— Аз ти вярвах.
Нито мускул не трепна по лицето на Аракаси. Всичките му маски сякаш се бяха смъкнали. Приличаше на най-обикновен слуга, похабен от работа, искрен и уязвим. Мара никога досега не бе забелязвала колко са тънки китките му. Каза с глас, унил и пребит като външността му:
— Петимата шпиони в домакинството на Минванаби са мъртви. По моя заповед бяха убити, а тонгът, когото наех, ми донесе главите им като уверение. Единайсет агенти, които предаваха съобщенията им от провинция Сцетак, също са мъртви. Тях ги убих със собствената си ръка, господарке. Нямаш никакви шпиони в дома на своя враг, но и Тасайо няма отворен път за достъп. Няма живи, които може да бъдат принудени да те предадат. Отново моля за разрешението ти да изкупя грешката си лично. Позволи ми да сложа край на живота си с острие.
Не очакваше да изпълни молбата му. Не беше нищо повече от сив воин някога и не беше роден в служба на дома й.
Мара отново отстъпи назад и седна на една каменна пейка. Внезапното й движение привлече вниманието на стражите й и неколцина затичаха към нея. Офицерът им видя проснатия в краката й слуга и веднага позна Началника на шпионите. Даде знак и малкият му патрул ги обкръжи на бегом. След миг няколко ръце сграбчиха протегнатите китки на Аракаси, бързо го вдигнаха да стане и го вързаха.
— Господарке, какво да правим с този човече? — попита отривисто Патрулният водач.