Мара гледаше мълчаливо. Забеляза, че воините се държат с пленника предпазливо, все едно че е отровен. Погледът й се спря на застиналото лице на Аракаси и празните му помръкнали очи. Никакви тайни не се таяха там. Началникът на шпионите приличаше на празна черупка, всичкият дух беше изсмукан от него. Очакваше край, бесило — и бе покрусен. Огънят и гордостта, които, наред с острия му като бръснач ум, го отличаваха от всички, вече ги нямаше.
— Пуснете го — каза тя.
Войниците се подчиниха. Аракаси отпусна ръце и по навик ги скри в ръкавите си. Стоеше с наведена глава и с болезнена за гледане, привидно безкрайна търпеливост.
Ако играеше, значи необикновеният му талант я беше надвил.
Мара вдиша хрипливо. Въздухът й се стори лепкав и натежал.
— Аракаси — каза тя. Почти очакваше да чуе заядлив глас да й възрази рязко. После си спомни. Накоя беше мъртва. Продължи с текущия проблем. — Ти служеше, както смяташе за редно. Ти и мрежата ти осигуряваха сведения;. Никога не си гарантирал факти. Не си взимал решения. Аз, твоята господарка, решавам. Ако е имало провал или лоша преценка, вината е само моя. Ето защо няма да ти бъде разрешено да отнемеш живота си с камата. Вместо това моля за прошка заради моя срам, за това, че исках повече, отколкото изобщо е редно да се очаква да даде един верен човек. Ще ми служиш ли все пак? Ще продължиш ли да поддържаш мрежата си и да доведем до разгром лорда на Минванаби?
Аракаси я погледна. Очите му бяха пронизващи, погледът — притеснително, болезнено прям. Той сякаш виждаше през плътта и четеше невидимия й дух.
— Ти не си като другите владетели в тази империя — каза той, кадифената мекота се бе върнала в гласа му. — Ако мога да дръзна да изкажа мнение, бих казал, че си доста опасно различна.
Мара първа наведе очи.
— Може би си прав. — Нагласи нефритените гривни на ръцете си. — Ще продължиш ли да ми служиш?
— Винаги — отвърна Аракаси с дълбока въздишка. — Имам новини, ако благоволиш да ги чуеш.
— По-късно. Сега иди да си починеш.
Аракаси се обърна и тръгна. Пружиниращата му стъпка се оживи, щом забърза по пътеката, гърбът му се изправи.
— Как разбра, че е невинен, господарке? — попита Патрулният водач.
Мара сви рамене.
— Не съм. Но го погледнах и си спомних страхотната вещина в работата му. — Зарея умислен поглед в далечината. — Смяташ ли, че ако такъв човек искаше да съм мъртва, щеше да се издъни? Ако беше агент на Тасайо или на някой друг, натамито на Акома нямаше да съществува. В това съм убедена. Тъй че му вярвам.
Аракаси дойде да докладва, когато вечерният здрач вече загръщаше градината с мантия сребристозелена светлина. Главният шпионин се беше нахранил и изкъпал и носеше халат на слуга, вързан с пояс в зеления цвят на дома. Сандалите му бяха вързани с безукорно съвършенство и косата му бе току-що подстригана. Мара забеляза тези подробности, докато той се покланяше, а други слуги минаваха тихо около нея и палеха лампите.
Аракаси се изправи и каза притеснено:
— Господарке, вярата ти в мен не е неуместна. Казвам отново, както го направих веднъж, че бих искал да видя враговете ти мъртви и имената им заличени. От момента, в който се заклех пред вашето натами, съм изцяло Акома.
Мара прие уверенията му с деликатно мълчание. После плесна с ръце и нареди да донесат плодове. След като двамата с Началника на шпионите отново останаха сами, каза:
— Никога не съм поставяла под въпрос верността ти.
Аракаси се намръщи и удари в сърцевината на проблема.
— За мен е важно като живота ми, че не си. — Погледна я откровено. — Лейди, ти си една от малкото владетели в тази империя, които мислят отвъд древните традиции, и си единствената готова да им се опълчи. Някога ти служех заради споделената омраза към Минванаби. Но това се промени. Служа само на теб.
— Защо?
Аракаси махна нетърпеливо с ръка.
— Защото не се боиш от промяна — отбеляза той. — Тази дръзка черта ще те отведе далече, може би дори ще направи домът ти велик за дълги години. — Замълча и се усмихна удивително искрено. — Искам да съм до теб, да съм част от това извисяване във властта. Властта сама по себе си не ме интересува. Но това, което може да се направи с нея — тук признавам, че изпитвам срамна амбиция. Предстоят ни времена на велика промяна, а тази империя е стояла затънала в старите си порядки от твърде много векове. — Въздъхна. — Не знам какво може да се направи, за да се промени съдбата ни, но през над петдесетте си години живот не съм срещал друг владетел, по-способен да осъществи реформа.