Тасайо се взря в мазните очи на съветника си.
— Нащрек съм! — отвърна му. — Изключително съм нащрек да не позволя този проблем да ме обсеби като моя братовчед Десио. Възнамерявам да убия Мара. Но не ми трябват грандиозни обещания пред Червения бог, за да го направя, нито ще доставя на предците й удоволствието да губя дори една нощ сън за този проблем. Сега се отдръпни. Искам оръжейната ми да се заключи и да ми донесат вечеря на градинската тераса над езерото.
Лордът на Минванаби се задържа на терасата дълго след залез-слънце. Седеше на висок подиум, с чаша вино в ръка.
Езерният бряг приличаше досущ на военен лагер, воини в пълна броня упражняваха атака по склона над водата. В нозете на Тасайо седеше момче, взето наскоро за чирак на домашните писари, стиснало наострена креда. Докато лордът коментираше представянето на войниците си с тихи фрази, почти шепнешком, момчето записваше думите му, отчаяно намръщено и съсредоточено — ако сгрешеше, лордът на Минванаби можеше да заповяда да го набият.
Дотича бегач и се просна покорно пред господаря.
— Какво има! — сопна се Тасайо толкова внезапно, че писарчето изтърва плочката и кредата.
— Милорд, Господарят на тонг Хамой е пристигнал в отговор на призива ти.
— Доведи го. — След това погледна плочките на чирака и сравни непохватното му писмо с изящния почерк на учителя му. — Бягай оттук и се радвай, че не съм заповядал да те набият. — Махна на другия писар да остане и пак се обърна към войниците на склона.
Господарят на тонга, обаджан на древния език, беше огромен, но без нито грам тлъстина. Освен дългия перчем на темето, вързан високо и спускащ се на водопад по гърба му, главата му беше избръсната и татуирана на червени и бели шарки. Носът му беше плосък, кожата му тъмна, а ушите му — пробити на много места. Накитите му бяха костени ити и гривни, които леко потракваха, докато вървеше, а на колана му имаше халки, на които висяха всевъзможни инструменти за смърт: няколко ками, корда за душене с тежести, метателни звезди, предпазители за юмруци, шишенца с отрова и дълъг метален меч. Макар да се водеше разбойник според цуранските стандарти, той изискваше дължимото уважение за Управляващ лорд от всеки, който се срещнеше с особата му. Придружаваха го двама убийци, облечени в черно. Господарят на тонга стигна до Тасайо, леко сведе глава и попита:
— Добре ли сте, милорд? — Гласът му прокънтя злокобно.
Тасайо го пренебрегна дълго и преднамерено. След това кимна в знак, че е добре. Но не попита за здравето на Господаря на тонга — добре пресметнато оскърбление.
Мълчанието на внушителния гост се проточи напрегнато. Сякаш металното богатство, което бе получил от особата на възглавниците, изведнъж доби вкус на пресечено мляко на езика му, главатарят на тонга каза кисело:
— Какво желае милорд?
— Името на онзи, който е наел твой тонг, за да убие петима слуги в къщата ми.
Господарят на Хамой неразумно вдигна ръка и воините зад подиума на Минванаби мигновено се напрегнаха. Впил равнодушен поглед в домакина си, Господарят на тонга бавно се почеса по брадичката. Тонът, с който отвърна, хапеше:
— Лорд Тасайо, поръчката беше от теб.
Тасайо скочи от възглавниците с бързина, която накара двамата убийци в черно да посегнат към дръжките на мечовете си. Господарят им обаче им даде знак да спрат.
— От мен? — попита възмутено Тасайо. — Аз да съм поръчал това? Как смееш да изричаш такава лъжа!?
Господарят на тонга впи поглед в Тасайо и присви очи на мигащата светлина на факлите.
— Сурови думи, милорд. — Поколеба се за миг, сякаш премисляше дали да се обиди. — Ще ти покажа документа, с твоя подпис и твоя личен печат.
Изумен и за първи път в живота си неспособен да реагира, Тасайо седна отново.
— Моят личен печат? — повтори ледено. — Дай да видя.
Грамадният мъж бръкна в туниката си и извади свитък.
Тасайо едва се сдържа да не го дръпне от боядисаните в червено ръце. Сряза лентичките с камата си, разгъна навития документ и го огледа намръщено. Завъртя го и изръмжа на слугата да донесе по-близо една от факлите. Драсна с нокът по мастиления печат.
— Дъх на Туракаму! — промърмори лордът на Минванаби. Вдигна глава и очите му блеснаха убийствено. — Кой слуга донесе съобщението?
Главатарят на тонга подръпна една от обеците си.
— Не слуга, милорд — отвърна спокойно. — Нареждането бе оставено на обичайното място за такива съобщения.