— Това е фалшификат! — изсъска Тасайо. Потомственият му гневен нрав се отприщи на воля. — Не съм писал и дума от това! Нито някой от писарите ми.
Лицето на главатаря на тонга остана невъзмутимо.
— Не си ли?
— Току-що го казах! — Лордът на Минванаби изведнъж рязко се завъртя, стиснал дръжката на меча си. Само жестът на обаджана спря двамата убийци да не скочат напред.
Тасайо закрачи вбесен по подиума, после се нахвърли като гладен хищник върху огромния обаджан.
— Платих ти цяло състояние в метал, за да ми служиш, а не да сееш хаос в дома ми или да изпълняваш заповедите на всеки съперник, изхитрил се да фалшифицира документи! Някой глупак е дръзнал да копира фамилния печат на Минванаби. Ще ми го намериш. Искам главата му.
— Да, лорд Тасайо. — Господарят на тонга докосна челото си с лявата си ръка в знак на съгласие. — Ще проследя писмото и виновникът ще ти бъде пратен на парчета.
— Гледай да го направиш бързо. — Тасайо извади меча си и посече във въздуха. — Да, бързо! Сега се махай от очите ми, преди да съм те дал на мъчителите си.
А Господарят на тонга отвърна:
— А ти гледай да не ме разгневиш, лорд Тасайо. — Махна на двамата си убийци да се отдръпнат и пристъпи към владетеля на Минванаби. — Хамой не са васали, факт, който би било добре да запомниш. Аз съм обаджан на Хамой. Ще направя това, защото моята фамилия е опозорена, както и твоята, а не защото го заповядваш. Съдбата ни е дала общ враг, милорд, но никога повече не ме заплашвай. — Погледна надолу и Тасайо проследи погледа му. Между показалеца и палеца си обаджанът държеше малка кама, скрита от погледите на другите.
Лордът на Минванаби не трепна. Погледът му просто се върна към очите на обаджана. Знаеше, че той просто може да го перне с ръка и оръжието щеше да го убие, преди да е успял да вдигне меча си. Зъл хумор проблесна в очите на Тасайо, когато Господарят на тонга Хамой промълви:
— Обичам кръв. Като майчиното мляко е за мен. Помни това и може да останем съюзници.
Тасайо обърна гръб, пренебрегнал риска, и рече:
— Иди си в мир, обаджане на Хамой. — Пръстите му бяха побелели на дръжката на меча.
Господарят на Хамой се обърна пъргаво за човек с неговата големина и камата изчезна в гънките на туниката му, преди някой друг да е успял да я види. Напусна бързо, с почетната охрана от двете му страни, и заслиза от терасата, оставил зад гърба си вбесения от безсилие Тасайо да сече призраци във въздуха.
25.
Конфликт
Проехтяха тръби.
Дванайсет облечени в ливреи мъже понесоха платформата. Мара стискаше здраво дървеното перило и се стараеше да излъчва увереност въпреки вътрешното си убеждение, че изглежда глупаво в наскоро изработената броня на Боен вожд на Хадама. Не беше свикнала с коравината на втвърдените с лак кожени плочи и наколенници и непрекъснато си напомняше да стои изправена. Кейоке и Сарик бяха настояли, че макар и да може да продължи да носи официални халати по време на срещи, за първата й публична поява като Боен вожд на клан трябва да се облече подобаващо.
Как можеше човек да размахва меч под тежестта на това неудобно снаряжение, Мара направо не можеше да си го представи. Но това не й пречеше да води армията на клана Хадама, сила от близо десет хиляди души, към портите на Свещения град.
Седнал в краката й, Кевин се стараеше да изглежда като покорен личен роб. Но след като край пътя се трупаха ликуващи и махащи за поздрав хора от простолюдието, трудно можеше да сдържи възбудата си. Засмя се и каза:
— Изглеждат възхитени от теб.
— Определено се надявам да е така — отвърна Мара. — Жени воини са рядкост в имперската история, но малкото запомнени са легендарни, почти колкото Слугите на Империята. — Постара се да се отърси от мисълта за новопридобитата си известност и добави: — Тълпите обичат зрелищата. Щяха да аплодират всеки на тази платформа.
— Може би — отстъпи Кевин. — Но според мен усещат, че империята е в опасност, и виждат в теб човек, на когото могат да гледат с надежда.
Мара огледа човешкото множество, струпано покрай пътя към портата на Свещения град. Имаше хора от всички касти и занаяти, от загорели от слънцето земеделски работници до колари, търговци и майстори на гилдии. И всички изглеждаха искрени във възхвалите си на Господарката на Акома. Викаха името й, махаха възторжено и хвърляха фигурки от сгъната хартия за късмет.