Нещо все още го глождеше, някаква мисъл за нощта, когато надеждите на Минванаби се бяха стопили. И когато Тасайо се изправи и заслиза от подиума, Първият съветник се сети какво е. Мара беше успяла да разкрие заговора за покушение над живота й… но не, поправи се Инкомо, тя, разбира се, винаги беше очаквала атаката… и все пак по някакъв начин беше предусетила момента и естеството на удара. Такова щастие не можеше да се обясни с късмет. Съвпадение от такъв мащаб беше малко вероятно, до степен на невъзможност. Лудият бог на шанса трябваше да е шепнел в ухото на Господарката на Акома, за да се досети какво точно са замислили Джингу и неговата куртизанка.
Последните съюзници на Минванаби се редяха, за да поднесат своите уверения в приятелство на Десио. Първият съветник поглеждаше всяко безизразно лице и заключи, че тържествените им декларации са почти толкова полезни, колкото оръжия, направени от захарен памук. При първия знак, че Минванаби са уязвими, всеки Господар тук щеше да потърси нови съюзи.
Дори Брули от Кехотара беше отказал да поднови клетвата за пълно васалство, която баща му беше приел с Джингу, което оставяше съмнения за благонадеждността му. Десио едва прикри неприязънта си, когато Брули измърмори обещание за приятелство и напусна.
Инкомо се усмихваше механично на всеки минаващ благородник, а наум превърташе собствените си тревоги. Проигра още няколко пъти миналите събития, докато логиката най-сетне роди отговора. Заключението му беше стъписващо, немислимо: Акома трябваше да имат шпионин в домакинството на Минванаби! Заговорът на Джингу беше грижливо подготвен и не можеше да се провали без изтичане на вътрешна информация. Сърцето му се разтупка, докато обмисляше последствията от това.
В Играта на Съвета нямаше отдих. Винаги имаше опити за внедряване в съперничещи домове. Самият Инкомо разполагаше с няколко добре поставени агенти и лично беше осуетил опити за проникване в домакинството на Минванаби. Но съвсем очевидно беше пропуснал един някъде. Шпионинът на Акома можеше да е слуга, фамилен пълномощник, воин, носещ офицерско перо, дори роб. Вече гледаше церемонията с нетърпение, погълнат от мисълта как да го разкрие. Протоколът изискваше да остане на поста си, докато формалностите приключат.
След като и последният владетел се представи, Десио поде нескончаема благодарствена реч. Инкомо почти не го свърташе от нетърпение. След това жреците на Туракаму подхванаха отново проклетото си надуване на свирките и поредния ритуален танц. Най-сетне започна химнът за края на церемонията и почетната гвардия на Десио излезе с отмерени стъпки през порталите от голямата зала. Застанал до рамото на Десио, но на половин крачка зад него, Инкомо оглеждаше всеки старши член на домакинството.
Бързият му ум стесняваше възможностите, отхвърляше кръвните роднини и хората на служба от ранното си детство. Но дори след като ги елиминира, възможностите за вражески агенти все пак оставаха огромни. Толкова много слуги бяха придобити през последните три години, че му предстоеше ужасно трудно издирване. Да прогони тези нови членове на домакинския персонал на големи групи щеше да е явно признание за слабост. Да прибегне до мъчения, за да разкрие кой би могъл да е изменникът, щеше само да предупреди шпионина. Той, или тя, можеше да му се изплъзне. Не, по-добре беше да действа предпазливо.
Процесията излезе от сводестия коридор. Късното следобедно слънце се снишаваше зад дърветата и те хвърляха дълги сенки. Почетната гвардия и гостите закрачиха с отмерена стъпка към мястото, определено за следващата част от церемонията, естествен амфитеатър, оформен от една гънка в хълмовете. Гостите си намираха мълчаливо места на пейките и гледаха надолу към разчистеното пространство в центъра. Там бяха изкопали четири големи дупки, по две от всяка страна на главния път. Войници и работници чакаха строени до огромна, наскоро издигната дървена рамка, окичена със скрипци и въжета.
Инкомо седна на една от централните пейки и се помъчи да се съсредоточи върху ставащото. За разлика от приемането на поста от Десио, това не беше просто формалност. Да построиш молитвена порта означаваше да призовеш появата на бог и да го помолиш за благодеяние. Да вдигнеш паметник на Туракаму, Червения бог, означаваше да рискуваш да си навлечеш унищожение, ако божеството погледне на акта с неприязън.
Жрецът и четиримата послушници затанцуваха около четирите боядисани греди, чакащи да бъдат набити в подготвените дупки. Въртяха се с влудяваща енергия, придружавани от зловещите писъци на свещената костена свирка. Голите хълбоци на главния жрец се тресяха от изтощение, потта прорязваше бразди по червената му и черна церемониална боя. Подскачането на увисналите му гениталии развесели Инкомо, но той веднага се укори наум за неблагочестивостта си и за да не се разсмее и да си спечели неприязънта на Червения бог, сведе очи в почит към свещения ритуал.