Някой ден, надяваше се, детето в утробата й щеше да бъде признато за син на Хокану и да се издигне до лорд на Шинцаваи… Това, че той — вече се надяваше да е момче — щеше да е на Кевин, беше просто начинът й да изплати своя дълг на честта към варварина, който бе спечелил сърцето й и който многократно бе спасявал живота й. Родът му щеше да продължи почетно на земята на Келеуан и така сянката му щеше да е почитана и помнена.
Но Мара знаеше, че първо трябва да оцелее през следващите няколко дни. Дори такъв могъщ лорд като Камацу нямаше да обвърже наследника си с дом с толкова опасен враг като Тасайо. Вече пребледняла не само от стомашните болки, Мара стисна зъби. Трябваше да състави план, с който да измъкне победата от ръцете на Минванаби. Просто трябваше. Алтернативата беше смъртта на сина й и на неродения още син на Кевин.
Залезът хвърляше червена светлина над града.
Тасайо седеше върху купчина възглавници на терасата на резиденцията си в Свещения град. За разлика от повечето други Управляващи господари, които имаха къщи в града, Минванаби притежаваха внушително имение на един хълм с изглед към центъра на имперския квартал. Присвил очи към сменящите се стражи в бяла броня при вътрешната порта на императора, лордът погледна с досада писмото в ръцете на своя Първи съветник.
С безкрайно търпение Инкомо настоя:
— Господарю, Мара е до градската порта с почетната си гвардия. Освен това е придружена от имперски пратеник със служебен жезъл и над града има Имперски мир. Щом я известиш, ще тръгне към определеното място за среща.
— Изборът на удобен момент няма да я спаси. — Тасайо поглади с палец брадичката си, докато следеше движението на стражите в искрящо бялата броня. — Онова глупаво момче, което се нарича император, може да се самозаблуждава още няколко дни, но никакво позоваване на Имперски мир няма да ми попречи да унищожа враг. — След кратка пауза добави: — Но може да се окаже от полза да изчакаме с удара за по-подходящо време и място. А и ще е забавно да чуем какво желае кучката Акома, просто за да разбера какво да направя, за да я унижа.
Обзет от мрачно предчувствие, Инкомо се напрегна.
— Господарю, не бих изпълнил дълга си, ако не те посъветвам против тази среща. Тази жена е по-опасна от всеки друг владетел в империята, както вече се уверихме.
Тасайо го изгледа гневно.
— Имам армия, Инкомо!
— Става дума за среща, не за битка, господарю. — Първият съветник много добре помнеше как чичото на господаря му беше умрял под собствения си покрив, с армията му наоколо, в резултат на заговора на Мара. — Не виждам с какво може да бъде полезна тази среща за Минванаби, милорд.
Тасайо забарабани с пръсти по възглавничката до коляното си.
— Прати на кучката следното послание. Ще уважа примирието и ще говоря с нея. — Видя помръкналото изражение на Инкомо и жълтите му очи се присвиха. — Не виждам смисъл от това ненужно притеснение. Мара и изтърсакът й избегнаха смъртта на косъм, но когато спечеля бялото и златното, тя ще е първата от враговете ми, която ще унищожа. — Изящен, бърз и уверен, той се изправи. — Може да проявя и великодушие. Може би ще разреша на онези тъпи глупци от клана Хадама да живеят, но само ако станат мои васали, след като ми помогнат да залича името Акома завинаги. — И с рядка усмивка добави: — Твърде много се тревожиш, Инкомо. Винаги мога да кажа „не“, каквото и предложение да направи Мара.
Инкомо не каза нищо. Имаше ужасното чувство, че Мара иска тъкмо това — Тасайо да отхвърли предложението й.
На древния език на народа сцетаки вятърът се наричаше бутана. Означаваше „вятър от демони“ и духаше дни наред, понякога дори седмици. Поривите му бяха сухи и накъсани, пердашеха с вой от далечните планини. В горещия сезон такива ветрове можеха да изсушат непокрито парче месо или плод за часове. В хладния сезон въздухът носеше студ, а нощем температурата спадаше и караше хората да се свиват около огньовете и да се увиват с всичко, което имат. Когато задухаше бутана, простите хора казваха, че псетата са полудели и че демони крачат по земята, предрешени като хора. Знаеше се за мъже, побягнали с писъци в нощта и изчезнали завинаги, и за жени, изпадали в самоубийствена скръб. Безброй легенди имаше за свръхестествени същества, появяващи се, когато бутана запищи над земята. Сивият мъж вървял из империята в такива нощи. Срещнел ли го самотен пътник, трябвало да отговори на гатанка и да бъде възнаграден, ако отгатне, или пък да си изгуби главата. Такива бяха приказките за бутана, жестокия сух вятър, който духаше тази нощ.