На билото на един хълм извън градските стени две малки армии чакаха една срещу друга под ярките звезди. Факли пращяха и знамена плющяха от поривите на вятъра. Офицери с пера на шлемовете стояха пред застиналите войнишки редици. Пред всяка армия стоеше владетел, от едната страна жена, облечена в искряща зелена коприна и смарагди, а от другата мъж с лъскава черно-оранжева броня.
Застанал на равно разстояние между тях чакаше имперски херолд — служебният му халат блестеше като кост под унилия лунен сърп. С достатъчно силен глас, за да изкънти над вятъра, той се обърна към двете сили:
— Нека се знае, че Имперският мир е над този град и неговите околности! Нека никой не вади меч с гняв или за мъст. Тъй повелява Небесната светлина. — Обърна се към свитата, обкръжила Тасайо, и продължи напевно: — Тази лейди, от благороден сан и род, твърди, че идва, за да преговаря с теб за Доброто на Империята. Милорд, приемаш ли?
Тасайо сведе глава и имперският пратеник прецени, че това е достатъчно. Обърна се към чакащата Мара отвъд тясната ивица трева и повиши глас над усилващия се вой на вятъра.
— Милейди, този лорд се отзовава на твоя призив за преговори и приема намерението ти да разговаряте за Доброто на Империята.
Мара отвърна с полагащия се вежлив поклон, в контраст с пренебрежителната грубост на врага си.
Херолдът за миг се поколеба. Позицията му между двама заклети в кръвна вражда противници беше опасна и той го знаеше. Можеше да се разчита на фамилната чест, ставаше ли дума за два толкова древни рода, но само една по-гореща глава сред редовите воини можеше да предизвика касапница. Нужни му бяха цялата подготовка и опит, за да произнесе достатъчно твърдо и високо:
— Кой е най-висшият дълг?
Всеки присъстващ мъж, жена и воин отвърна:
— Да служа на империята.
Имперският херолд даде знак на двете главни страни да се приближат и скръсти ръце. В този момент внезапният порив на бутана прозвуча като стон на погребална песен, херолдът се постара да не го приеме като лоша поличба и завърши с:
— Милейди, милорд, ще изчакам настрана, за да можете да проведете разговора си необезпокоявани.
Оттегли се с бързина почти на границата на благоприличието, като остави Мара и Тасайо един срещу друг, само на две крачки разстояние.
В нежеланието си да се унизи да надвиква воя на вятъра Мара остави встъпителните думи за Тасайо. Както очакваше, той не започна с учтивости или поздравления. Тънките му устни леко се извиха и в трепкащата светлина на факлите очите му блеснаха като на саркат.
— Мара, тази ситуация не я бях предвидил. — Махна с ръка към странното им обкръжение: настръхналите воини и плющящите знамена, единствените живи сякаш на сцената. — Бих могъл да извадя меча си и да приключа нещата веднага.
Дръзко уподобявайки злостния му тон, тя отвърна:
— И да опозориш името на своя дом? Не мисля, Тасайо. — После добави сухо, впила тъмните си очи в неговите: — Ще е прекалено. Дори за един Минванаби.
Тасайо се засмя, неочаквано ведър звук над мрачния вопъл на бутана.
— Трябва да проумееш една истина. Човек с достатъчно високо положение може да направи каквото намери за добре безнаказано, Мара. — Изгледа я с присвити очи и добави: — Губим си времето. Защо си тук?
— За Доброто на Империята — отвърна Мара. — Ти водиш армия и ядрото на клана Шоншони до Кентосани. Според мен си тръгнал на война срещу императора.
Външно Тасайо показа интерес, но под лустрото на вежливостта Мара почти физически долови вълната омраза. Възпротиви се на инстинкта да отстъпи назад и едва успя да се овладее. Като при кучета, кръжащи едно срещу друго преди бой, усещаше, че първият, който отстъпи, ще даде повод за атака.
— Ти пък водиш ядрото на клана Хадама — отвърна с измамно ленив тон лордът на Минванаби. — Но аз не те обвинявам, че подготвяш вероломно нападение срещу Небесната светлина.