За първи път Тасайо се поколеба. Надменно сдържан и дълбоко в душата си убеден, че е спечелил ключа към най-голямата слабост на Мара, той се обърна да огледа силите си. Под изпитателния му поглед изглеждаха безукорно, строени в редици по склона на хълма и готови да се отзоват на заповедите му на мига. Бяха гледка, която да вдъхне гордост у всеки командир. Славното знаме на Минванаби с редуващи се черни и оранжеви карета плющеше гордо на вятъра. Какво още видя Тасайо в нощта, загърнала армията му, само той знаеше. Накрая погледът му отново се извърна към Мара.
— Нека продължим с допускането, че предложението ти е правилно. Какво предлагаш в замяна да не взема сам това, което вече смятам за свое?
Мара потисна гнева си, който нямаше нищо общо с враждебността или с кръвната омраза, а се коренеше в личното й желание да съхрани живота на безброй хора.
— Преговарям с теб за Доброто на империята, Тасайо. Не съм без ресурси.
Даде знак и един невъоръжен слуга се приближи. Лордът на Минванаби не можеше да знае, че мъжът в простия халат е всъщност предрешеният Аракаси. С безпогрешно изиграна сервилност Началникът на шпионите разви вързопа, който носеше, и пусна една осолена човешка глава в краката на Тасайо.
— Би трябвало да познаеш лицето — каза Мара. — Това е главата на онзи, когото се опита да използваш, за да проникнеш в шпионската ми мрежа.
Тасайо зяпна стъписан.
— Ти! — възкликна с омраза. — Ти значи заповяда убийството в дома ми!? — Безумен блясък се появи в очите му. Обзета от внезапен трепет, Мара усети заплаха във въздуха. Вятърът развя халата й, задърпа изкусно събраната й коса и смрази потта по кожата й. Последва мълчание, но Мара знаеше в душата си, че у Тасайо е останала една най-тънка нишка разум, която да му напомня за клетвата му за примирие. Знаеше, че в този момент врагът й не желае нищо друго, освен да я хване за гърлото, но все пак се надяваше на мирен изход.
После, със също толкова плашеща рязкост, изражението на Тасайо се промени и той се усмихна доволно.
— Значи признаваш, че си убила собствения си агент?
Мара си наложи външно спокойствие. Вътрешно беше уплашена от стъписващата промяна у него и си даваше сметка, че си има работа с човек, който може да бъде преценен само като безумен. Кимна и отговори:
— Повече от един, Тасайо.
Зъбите на Тасайо блеснаха бели и усмивката му стана жестока. В дългата и напрегната пауза единствените звуци по склона на хълма бяха плющенето на бойни знамена и съсъкът на вятъра в тревите. След това Тасайо каза:
— Фалшифицирала си фамилния ми печат? И си платила на тонга Хамой да убият собствените ти агенти в къщата ми? Имаш изненадваща склонност към оригиналничене.
Не заплашваше, нито позираше, и това й се стори притеснително. Нито за миг не можеше да се съмнява, че таи в сърцето си жажда за убийство. Но въпреки това го притисна:
— Трябва да обмислиш затрудненията си през следващите години от това, че няма да можеш да взимаш непознати на служба, Тасайо. Знаеш, че докато съм жива, сред тях ще има мои агенти. Може би ще ти се наложи да прогониш всички търговци и гости от именията си и дори да откажеш фургоните за стоките си, за да не би да допуснеш шпиони на Акома.
Търпението на Тасайо изведнъж се изчерпа и той извика:
— Наистина ли мислиш, че такива жалки заплахи ще ме притеснят, Мара? След твоята смърт всичките ти слуги ще станат роби и сиви воини. Какво ще ме уплаши, когато станеш храна за червеите?
Мара въздъхна уморено и каза:
— Имам предложение.
Тасайо направи крачка напред, гъвкав като хищник. Нито мускул не трепна по лицето му, когато сто войници на Акома плеснаха длани на дръжките на мечовете си. С дръзко презрение лордът на Минванаби заяви:
— Изобщо не искам да те слушам, Мара. Предшественикът ми даде кръвна клетва на Туракаму, че тази вражда ще свърши с унищожението на Акома. Макар да не съм като Десио и да смятам този обет за достоен за съжаление, все пак съм обвързан с него. Трябва да сложа край на рода Акома. Между нас не може да има помирение.