Стоящият отстрани имперски херолд обяви:
— Тази среща приключи! Отидете си в мир и чест и знайте, че боговете са доволни, че тази нощ не бе пролята кръв.
Първият съветник на Минванаби си пое дъх, за да заговори господаря си, но Тасайо вдигна ръка.
— Тя е победена, Инкомо. — Усмихна се хищно. — Виждал съм този поглед в очите на воини, чакащи смъртта си на бойното поле. — Сви рамене. — О, бият се добре и носят чест за предците си, но знаят, че са обречени да умрат. Мара знае, че съм спечелил.
— Господарю — заговори умолително Инкомо, — нямаше да съм твой усърден слуга, ако не изтъкна, че би могло да има неочаквани обрати в преценката ти. Други проблеми съществуват извън това кой би могъл да претендира за бялото и златното. Ичиндар не е създал нито един син. В този момент може би много благородни особи си шепнат, че е крайно време на трона да се постави друг член на имперския род. Джиро от Анасати би могъл да се окаже изборът им. Камацу от Шинцаваи може да проследи кръвни връзки, а синът му е добре приет. Ами ако открием, че това предложение е малко…
Тасайо рязко прекъсна разсъжденията му.
— Мара знае, че спечелих. Точка. — Странно изнервен, може би защото очакваше възражение, което така и не последва, лордът на Минванаби даде знак на своя Боен водач да обърне кръгом войнишките колони и да ги подкара обратно към лагера.
Останал сам със скръбната песен на бутана, Инкомо се задържа назад. Не можеше да си въобрази как би могла Мара да промени хода на предстоящите събития. Но знаеше, че този конфликт съвсем не е приключил. В най-добрия случай Мара си бе откупила още няколко месеца, през които да крои заговорите си. В най-лошия щеше да е заложила някакъв капан за Минванаби. Загърна се с халата си и забърза да догони господаря си. Докато се препъваше в тъмното, си мислеше кое е по-благоразумно: да разпита агентите си за последната информация, която можеше да са открили за намеренията на Мара, или да довърши завещанието си и посмъртната си поема. Обзет от усилващо се чувство на обреченост, реши да са и двете.
Нощният низ от събития не свърши със срещата на хълма. Мара се върна в градската си къща уморена до кости. Смъкна връхното си наметало и оправи кичурите коса, измъкнати от несекващия вятър, и чак тогава чу какво й казва Сарик.
В нейно отсъствие беше идвал имперски куриер.
— Какво каза? — попита незаинтересовано Мара, понеже умът й бе зает с други, по-важни неща.
Сарик обясни. И последствията от поредната прокламация на Ичиндар поразиха Мара право в сърцето.
Умът й изтръпна още след първите му думи. Императорът на Цурануани откупуваше всички мидкемийски роби, собственост на поданици на империята. Думите „щедра цена“ и „имперска съкровищница“ бяха като студени ветрове, зло продължение на кошмарите, носени от бутана.
Тялото й, умът й, сърцето й — всичко беше отворени болезнени рани.
— Защо? — попита тя глухо. — Защо?
— Небесната светлина ще препродаде варварите на мидкемийския крал. Всички роби военнопленници ще бъдат превозени по реката и изпратени през разлома край Равнинния град.
— Императорът прави от роби свободни хора?
Сарик уточни:
— От почитание към боговете ни, може би не той. Може би ще го направи Луам, Островният крал.
Значи решимостта й да държи нервите си стоманени не бе постигнала нищо! Чувстваше се опустошена до дъното на душата си. Заплахата на Минванаби бе изчерпала оскъдните й ресурси, а сега щеше да загуби Кевин. Това, че вече бе решила да го отпрати на свобода, нямаше никакво значение. Неизбежността на момента беше опустошителна.
— Кога иска Небесната светлина да се предадат робите? — попита тя и се изненада, че езикът й изобщо е в състояние да оформи думи.
Сарик отвърна с дълбоко съчувствие:
— До утре по обед, господарке.
Никакво предупреждение не беше имало за това, никакво. Мара едва сподави хлипа си. Засрамена от това, че издава чувствата си, и чула сякаш сянката на Накоя да я гълчи за недостойната сантименталност, се вкопчи в една-единствена мисъл, върху която да укрепи куража си. Защото само храброст щеше да я преведе през руините на единственото й щастие и надеждите, които бе дръзнала да таи за продължението на името Акома.
Само една трошица добро й дойде наум в безнадеждността: на Кевин щеше да му е спестено бедствието, което трябваше да последва подкрепата й на Тасайо за Военачалник. Ако описанията на варварина на Кралския закон и Великата свобода бяха истинни, то неговият крал Луам щеше да го освободи. И Кевин щеше да преживее дните си доблестно в Зюн и да избегне предстоящата безумна касапница.