Две групи работници чакаха мълчаливо наблизо. Между тях, не на място и странно притеснени, стояха слуги и техните семейства. Едно седемгодишно момиче плачеше, вкопчило се в ръката на майка си. В следващия миг главният жрец свърши едно от завъртанията си и застина неподвижно присвит пред бащата на малкото момиче. Послушниците закрещяха, скочиха напред, уловиха мъжа за раменете в ритуална хватка и го поведоха към най-близката дупка. Костената свирка изпищя в следобедния зной. Избраният мъж затвори очи и мълчаливо скочи в дупката.
След това актът бе повторен с друг мъж, чиято жена скри очите си по непристоен начин. Когато и втората дупка бе заета, жрецът нададе измъчен писък. После зареди монотонно:
— О, Туракаму, който съдиш всички хора накрая, приеми радушно на служба при себе си тези два достойни духа. Те ще стоят във вечно бдение над този твой паметник. Погледни благосклонно на семействата им и когато техните деца пристъпят накрая в твоята зала, съди ги милостиво и ги върни към живота с благословията си.
Инкомо изслуша началния ритуал с нарастващо безпокойство. Човешкото жертвоприношение отдавна беше рядкост, но все още се практикуваше в храма на Червения бог. Очевидно тези двама работници бяха приели доброволно да станат жертви за портата в замяна на надеждата, че децата им може да се върнат към следващия си живот, родени на по-високо положение: воини или може би дори господари. Инкомо прецени, че в най-добрия случай тази сделка е несигурна. Ако човек е достатъчно благочестив, не трябва ли боговете да му дадат благоволението си приживе, както твърдеше един храмов афоризъм?
Но все пак само глупак щеше да възрази срещу жертвен дар на Червения бог. Вкаменен, Инкомо гледаше как натикаха доброволците в дупките с коленете под брадичките и с ръцете скръстени в подобие на вечна молитва. Жреците закрещяха славословия на своя божествен господар, а след това дадоха знак на работните групи да вдигнат огромните греди, които щяха да поддържат арката на портата. Въжетата изскърцаха под напрежението, докато вдигаха високо първия пилон. Работниците пееха монотонно и люлееха огромната греда, докато я нагласят над дупката. Множеството поддръжници на Минванаби беше замръзнало в очакване на жертвоприношението. Старшият огледа огромната греда с присвити очи, прецени, че е на място, даде знак на главния жрец и той опря костената свирка до устните си и изсвири треперливата нота, която щеше да призове бога.
Щом зовът заглъхна и множеството затихна, двама от низшите жреци вдигнаха свещена брадва от блестящ обсидиан и пресякоха въжетата. Гредата тупна в чакащата я дупка и премаза първия слуга като буболечка. От земята плисна кръв, а хлипащото дете се изтръгна от ръката на майка си и се хвърли напред.
— Не! Върнете си ми го! — пищеше момичето, докато войниците на Минванаби го влачеха настрани.
Инкомо знаеше, че Червеният жрец ще сметне това за неблагоприятно начало. В усилието си да умилостиви своя бог жрецът промени ритуала от жертвоприношение на първо ниво към второ. Изщрака с пръсти и послушниците му надянаха церемониални маски и извлякоха втората жертва от дупката й. Мъжът гледаше объркано. Беше очаквал същия край като предшественика си, но явно нямаше да е така.
Първият маскиран послушник пристъпи напред с купа и обсидианов нож. Не каза нито дума, но по жест от главния жрец мъжете сграбчиха селянина и го разпънаха над купата. Послушникът вдигна ножа и с монотонен глас призова бога за благосклонност. Опря резеца първо до едното слепоочие на разпънатия мъж, след това до другото, освещавайки жертвоприношението. Нещастният селяк потрепери под допира на каменния нож. Потръпна, щом острият ръб вряза символ в челото му, и се помъчи да изтърпи, без да извика, когато посичането на жреца разпори дясната му китка.
Кръв закапа в пръстта като нечестив дъжд. Послушниците се втурнаха да уловят капките в купата, а като литания на прокълнатите духове, свирката на жреца запищя отново. Започнаха да вдигат втория пилон. Обсидиановият нож отново замахна и запи кръв от другата китка. Този път селянинът заскимтя. Усещаше, че животът му се изцежда, но краят нямаше да дойде достатъчно бързо, за да умъртви страха му. Залитна срещу жреците, докато го вдигаха и го спуснаха с главата надолу в ямата. Тежкият пилон се люшна отгоре. Свирката запищя жално, умолявайки бога да даде благоволението си. Главният жрец даде знак, ускорявайки церемонията, тъй като за да бъде приемлив дарът, чакащата края си жертва не трябваше да загуби съзнание или да умре преждевременно. Но бързането наруши точността. Когато срязаха въжетата, единият послушник се поколеба и тежката греда леко се люшна и закачи ръба на ямата. Пръст и камъни западаха, а жертвата изпищя от ужас. След това гредата се хлъзна надолу, счупи краката и бедрата на селянина, но не го уби веднага. Той закрещя неудържимо от болка и церемонията се обърка.