— Ще ме прощаваш, приятел — измърмори Люджан с интонация и фраза изцяло заети от самия Кевин. — Ще свършиш живота си на свобода и с чест, все едно дали го искаш, или не.
А след това се изправи и викна:
— Вържете го и му запушете устата. — Заповедта изплющя като камшик. — Не можем да рискуваме с нов инцидент.
След това, с болка в сърцето за господарката, която бе видяла всичко от сянката на носилката, с усилие върна на лицето си безчувствената цуранска маска и заповяда на свитата да продължи напред.
При портата на заграждението старшият на робската гилдия на Кентосани излезе от колибата да попита от какво се нуждае Господарката на Акома.
Думите излязоха с усилие от изтръпналите устни на Мара.
— Този роб… трябва да бъде върнат на родната му земя по заповед на Небесната светлина.
Отпуснат в хватката на воините й, Кевин извърна сините си очи към нея. Светлината в дълбините им умоляваше, но детето в утробата й я опази силна.
— Съжалявам… — промълви тя, без да обръща внимание на търговеца на роби, който я гледаше със смаяно любопитство. Не можа да изрече на глас думите и само устните й се раздвижиха в безмълвното „моя любов“. Останалото, което й се искаше да му каже, залепна в гърлото й.
Търговецът на роби кимна и каза:
— Силен е, но не е млад. Според мен не струва повече от…
Мара вдигна ръка, за да го накара да замълчи.
— Не. Не искам пари.
Дори това да му се стори странно, търговецът на роби го премълча. Достатъчно трудно му беше да разбере защо императорът е решил да изкупува роби само за да ги прати в нечий чужд дворец. Едиктът бе причинил достатъчно объркване и щом тази господарка бе решила да е щедра, той нямаше да възрази.
— Милейди — рече той и се поклони до земята.
Неспособна да понесе повече терзаещата болка, която видя на лицето на любимия си, Мара прошепна:
— Живей дълго и благородно, сине на Зюн.
Успя да постигне невъзможното и събра в себе си достатъчно кураж, за да заповяда на воините си да отнесат Кевин в заграждението, заделено за покупките на императора. Търговецът ги поведе и Мара смътно чу как един от войниците й му заговори да се отнасят с Кевин с внимание и почит, след като го развържат…
Вратите се затвориха. Люджан стоеше до нея, лицето му беше като каменна маска.
Мара се отпусна на възглавничките, толкова немощна, че не можеше и пръста си да вдигне, за да затвори завеските. Сянката, хвърляна от дебелите дървени врати, й се стори смразяваща. Не можеше да прогони спомена за очите на Кевин в мига, в който бе заповядала раздялата им. Винаги, до смъртта й щеше да я измъчва това, че го беше отпратила вързан и безпомощен. Унило се зачуди колко ли дълго ще я пощади Тасайо, след като предстоящото примирие стигнеше до неизбежния си край. Колко нощи щеше да лежи будна и да я терзае въпросът, за който вече нямаше отговор: дали Кевин щеше да си замине благоразумно и с готовност, ако беше намерила в себе си достатъчно кураж, да поговори с него?
— Господарке? — тихо каза Люджан. — Време е да тръгваме.
Не беше забелязала, че воините са се върнали.
Мара кимна. Как, питаше се с болка, остра като пробождане на нож, щеше да намери и едно място в империята, което да почувства като дом?
Последвалите ден и нощ й се сториха пусти и сякаш безкрайни. Разкъсвана от скръб и жестоки кошмари, Мара се мяташе в постелята си. Будеше се, заспиваше и в сънищата сякаш виждаше Кевин застанал до постелята й с нескрито обвинение в очите. Баржата, която го возеше, трябваше вече да е далече надолу по реката. Докато тя, Тасайо и лордовете на Висшия съвет разрешаха различията си с императора, мъжът, когото обичаше, щеше да е недостижим, на земята на един далечен и чужд свят.
Отново и отново се будеше стресната, посягаше и намираше празно мястото, където бе лежал, или пък ужасена от кошмар с Тасайо, стиснал жертвен меч над изкорменото тяло на сина й, се молеше. Умоляваше Лашима да й даде нужното прозрение, чудото, с чиято помощ да отблъсне врага, който повече се интересуваше от властта, отколкото от мира и който искаше да погребе натамито на предците й, за да не го докосне никога повече слънчевата светлина. Изтерзана от кошмарите, най-сетне се отказа от преструвките, че си почива. Крачи нервно из покоите си до разсъмване, а след това повика съветниците си.