Значи Великата свобода, за която Кевин й беше разказвал с такава обич, беше вярна! Мара примигна, за да спре внезапно бликналите сълзи, и това сигурно доказателство окончателно утвърди променените й убеждения. Никога повече нямаше да може да живее примирено със суровите представи за кастово разделение. Мъжете и жените бяха просто човешки същества — боговете не ги правеха роби, благородници или простолюдие с неумолима категоричност. Това, че в културата й един син можеше да се роди и да живее в изключителна доблест и въпреки това никога да не бъде възнаграден с ранга, заслужен с делата му, беше несправедливост и първостепенна загуба.
— За наш срам — проговори тя безразсъдно високо — един пленник би могъл да спечели свобода и да постави началото на благороден дом, който може някой ден да се извиси до величие сред бившите му врагове — онези, които ние наричаме варвари — докато много също толкова достойни синове могат да бъдат взети в плен в нашата империя и не могат да станат нищо повече от роби. Боя се, че ние сме варварите, а не мидкемийците.
Изненадан от тази идея, споделяна преди единствено с Камацу от Шинцаваи, императорът на Цурануани я изгледа.
— Така мисля и аз. Може би ще оцениш чудесната точка в споразумението, че всички роби, върнати през разлома, ще бъдат свободни мъже на родната си земя. Техният крал Луам ми се закле за това и макар първият ни опит за сключване на мир да беше ужасен провал, вече знам, че той е доблестен владетел.
Разкъсвана от спомените си за Кевин, Мара Можа само да кимне.
— Не ми се иска да отстъпя отново властта на империята на Висшия съвет — заключи Ичиндар и сниши глас, за да не могат жреците и писарят да чуват. — Аз също стигнах до разбирането, че възникват шансове да започнем на чисто. — Пусна ръката на Мара с малко крива усмивка, което странно й напомни за Хопара, после махна на слугата да върне официалната корона на челото му и изкачи с широки крачки стъпалата до трона.
Седнал отново с царствено великолепие, императорът оформи официалния си отговор.
— Каквото и да се случи в утрешния ден, империята завинаги ще бъде променена. Магьосниците са провели съвет по този проблем, но не желаят да се намесват повече в политиката, след като рискът от Врага е отминал. Много от моите съюзници срещу онази заплаха се оттеглиха. — Посочи празните столове на стъпалата на пирамидата. — Някои в резултат на моето осъждане на Аксантукар. — Изгледа Мара продължително и за последен път. — Мисля, че твоят план има достойнства, но рисковете, които поемаш, са равни, ако не и по-големи от тези, които желаеш да избегнеш. — Не беше нужно да изтъква, че не само лордове ще паднат, ако предложението на Мара се провали. Самата империя можеше да бъде хвърлена в кървава разруха. — Ще известя решението си утре сутринта — заяви Ичиндар. — Тасайо вече е помолил за среща с всички присъстващи Управляващи лордове. Мисля, че това е просто настояване да се явя пред Висшия съвет, за да отговоря на обвинения.
Вече досущ като момче, понесло тежестта на скъпи накити, искрящи метали и коприна, Ичиндар въздъхна.
— Мисля, че нямам избор. Ще се опълча на Тасайо. — Завърши аудиенцията с уморена усмивка. — Каквото и да се случи, лейди Мара, имаш моето уважение. Изчакай думата ми до утре и дано боговете защитят теб и името на предците ти.
Мара се поклони ниско, възхитена от този млад мъж, обучен от детството си да почита традицията и в същото време надарен с достатъчно въображение и ум, за да вижда отвъд фалшивата слава, към по-висшето добро на народа си. С пълното съзнание за неговата изключителност и за това, че титлата му може никога повече да не бъде благословена с друг с непредубеденост като неговата, тя напусна голямата зала.
В преддверието я чакаше малката й свита: Сарик и Люджан, и Аракаси в ролята на слуга, наред с отбрана почетна гвардия воини. Отвън, след като Аракаси й помогна да се настани в носилката, тя каза:
— У дома, бързо. Имаме да свършим ужасно много неща — и ужасно малко време.
Проведе съвета си през нощта. Лордове от много партии и кланове се запътиха към градската й къща. Два часа преди разсъмване Господарката на Акома тръгна с носилката си, за да се появи пред единствения владетел, който не се беше отзовал на призива й. На сънения пазач, който отвърна на почукването на Люджан на портите на градската му къща, нареди: