Кошарата за мидкемийците побираше двайсетина. Май нямаше заинтригувани купувачи, защото ги пазеше само един надзирател, при това отегчен. С него стоеше търговски агент, който явно отговаряше за снабдяването на робите с облекло, и писар с табличка. Мара огледа робите с любопитство. Всичките бяха много високи, стърчаха с по цяла глава над най-високите цурани. Един от тях особено се извисяваше над пълничкия търговец, а златисто огнената му коса блестеше на следобедното слънце на Келеуан. Говореше нещо на варварския си език. Тя не успя да доогледа пленниците, защото Люджан пред нея изведнъж спря и ръката му докосна предупредително китката й.
— Има някой — прошепна Люджан и се наведе уж да извади попаднало в сандала му камъче, за да прикрие внезапното си спиране. Ръката му стисна дръжката на меча и над мускулестото му тяло Мара зърна фигура, седнала в сянката в дъното на галерията. Можеше да е шпионин и дори по-лошо — наемен убиец. Понеже бе търг за мидкемийци, някой дързък господар можеше да рискува, залагайки на това, че горните нива ще са празни. Но за да знае съперничещ дом, че Мара е решила да дойде лично на пазара за роби, трябваше да има осведомител с много високо положение в Акома. Дъхът й спря и стомахът й изстина при мисълта, че ако я убият тук, едногодишният й син Аяки ще се окаже последната пречка пред унищожението на името Акома.
А после фигурата в сенките се раздвижи и лъч светлина, проникнал през една дупка в платнището, освети красиво младо лице, на което се бе изписала изненадана радостна усмивка.
Мара потупа леко Люджан по китката, за да пусне меча си.
— Всичко е наред — каза му тихо. — Познавам този благородник.
Младият мъж стана от пейката. Тръгна към тях с походката на човек, който владее меча. Облеклото му беше елегантно, от сандалите от боядисана в синьо кожа до извезаната копринена туника. Косата му беше подстригана като на воин, а единственото украшение, което носеше, беше висулката от полиран обсидиан на врата му.
— Хокану — каза Мара и при това име телохранителят й се отпусна. Люджан не беше присъствал на политическата кървава баня в земите на Минванаби, но от разговорите в казармите знаеше, че Хокану и баща му, лорд Камацу от Шинцаваи, били почти единствените, които подкрепяли дома Акома. И то по време, когато повечето господари бяха приемали смъртта на Мара като логичен завършек.
Люджан почтително се отдръпна настрана, но продължи да гледа изпитателно изпод ръба на шлема си приближаващия се благородник. Откакто съпругът й бе починал, Мара бе получила много предложения за брак, но никой от кандидатите не беше толкова красив и заможен, колкото втория син на Камацу от Шинцаваи. Люджан спазваше строго общоприетия етикет за поведение, но и той, като всеки друг от дома Акома, проявяваше личен интерес към Хокану. Както впрочем и Мара, ако можеше да се съди по руменината на бузите й.
След цялото превзето ласкателство на ухажорите й чистосърдечният стремеж на Хокану да спечели благоволението й беше за Мара като глътка чист въздух.
— Лейди, каква прекрасна изненада! Изобщо не очаквах да намеря цвете тъй красиво в толкова неприятна обстановка.
Хокану се поклони и се усмихна.
— Макар че напоследък всички видяхме как това нежно цвете показва бодли. Твоята победа над Джингу от Минванаби все още е главната тема за разговори в Силмани. — Силмани бе най-близкият град до владенията на баща му.
Мара отвърна на поклона му.
— Не видях цветовете на Шинцаваи сред слугите на улицата. Иначе щях да извикам слуга да донесе леден джомач и студен билков чай. Или може би не желаеш интересът ти към тези роби да бъде забелязан?
Остави въпроса да увисне между тях за миг, след което попита мило:
— Как е баща ти?
Хокану кимна любезно и й помогна да седне на една от скамейките. Ръцете му бяха силни, но нежни. Нямаха нищо общо с грубата хватка на съпруга й, която бе търпяла две години. Мара погледна сина на Шинцаваи и видя в очите му спокойна интелигентност, примесена с веселие от преднамерената невинност на въпроса й.
— Много си схватлива. — Младежът се засмя весело. — Да, интересувам се от мидкемийци и по крайно здравословната молба на баща ми се старая да не го изтъквам. — Изражението му стана сериозно. — Бих искал да бъда откровен с теб, Мара, въпреки че баща ми беше с лорд Сезу — бащите ни са служили заедно в младостта си и си вярваха един на друг.