Десио закрещя на работниците да изправят пилона, после се хвърли по очи на окървавената земя и замоли Червения бог за прошка. Главният жрец тръгна към него. Не наду свирката, а издрънча с мънистата и костите си и обяви недоволството на безсмъртния си господар. Над ревовете на осакатената жертва настоя да чуе какво ще обрече Господарят на Минванаби, за да си спечели отново благоволението на Червения бог.
Робите опъваха въжетата и дървеният пилон бавно се изправи. Крясъците на селянина станаха по-глухи, но не секнаха. Работници притичаха с кошове с пръст, изсипаха ги в ямата и постепенно виковете започнаха да заглъхват. Никой не посмя да сложи край на агонията на селянина. Животът му бе посветен на бога и всяка намеса щеше да донесе проклятие.
Плувнал в пот, с лице зацапано с пръст и кръв, Десио се надигна и зареди напевно:
— Всемогъщи Туракаму! Обричам ти живота на моите врагове, от най-висшите с благородна кръв до живота на най-низшите родственици. Това ти обещавам, ако сдържиш своя гняв и позволиш победа на Минванаби! — На жреца каза: — Ако всемогъщият благоволи да удовлетвори смирената ми молба, обещавам втора велика молитвена порта. Пилоните й ще бъдат осветени с живота на Господарката на Акома и нейния първороден син и наследник. Пътеката под нея ще бъде застлана с натрошения камък на натамито на Акома и излъскан от ходилата на преданите ви поклонници. Това ще дам, за славата на Червения бог, ако се прояви милост за прегрешенията, случили се този ден. — И млъкна.
Жрецът за миг остана неподвижен над него. След това даде съгласието си с рязко кимване.
— Закълни се за обещанието си — прогърмя гласът му и той протегна костената свирка, та Десио да подпечата оброка си пред бога.
Десио посегна. Знаеше, че щом ръката му стисне костта, се посвещава невъзвратимо. Поколеба се, но съсъкът на жреца го предупреди, че е на ръба да си навлече гнева на Червения бог, и той сграбчи разтреперан реликвата.
— Аз, Десио, Господар на Минванаби, се заклевам.
— В кръвта на твоя дом! — заповяда жрецът.
Зрителите ахнаха. Жрецът беше дал ясно да се разбере каква ще е цената при провал. Ако се провалеше, Десио приемаше същото унищожение за целия си дом, от самия себе си до най-далечния си родственик — същата гибел, която обещаваше за Акома. Дори да се случеше двете страни да пожелаят примирие в бъдеще, не беше възможно никакво отстъпление. Един от двата древни и почетни дома щеше да престане да съществува.
— Туракаму чува обета ти — извика жрецът и щом Десио пусна реликвата, се завъртя и посочи пилоните, издигащи се като почернели колони на фона на гаснещото в залеза небе. — Нека тази порта остане недовършена. Гредите да бъдат изсечени с обещанието на Минванаби, написано на всяка страна. Нито ще бъде променен този паметник или свален, докато Акома не станат на пепел, както бе обещано за славата на Туракаму! — Погледна Десио. — Или Минванаби не станат на пепел!
Десио се изправи тромаво. Изглеждаше потресен от клетвата, която беше дал. Устните на Инкомо бяха побелели от гняв. Ако в домакинството на Минванаби имаше шпионин на Акома, имаше повече поводи за тревога от слухове за последствията от случилото се този ден. Първият съветник огледа израженията на членовете на фамилията, докато си тръгваха. Повечето издаваха напрегнатост, няколко изглеждаха уплашени, а тук-там по някой благородник стъпваше наперено, вирнал агресивно брадичка. Много от тези хора щяха да се опитат да напреднат във фамилната йерархия, ако Десио се окажеше слаб владетел, но никой не изглеждаше особено доволен от ужасния обрат на събитията. Инкомо заряза усилието да разкрие шпионина още тук и тръгна към господаря си.
Тасайо стоеше до Десио и го подкрепяше за лакътя. Въпреки че Господарят беше човекът с броня, човек не можеше да се заблуди кой от двамата е воинът. В стойката на Тасайо се долавяше инстинктивното и убийствено изящество на саркат. Инкомо забърза към тях. До ушите му стигнаха думи, понесени от вятъра на прииждащата буря.