И тръгна напред, а Сарик повдигна вежди и прошепна:
— Тя е Слуга на Империята. Кой ще й каже „не“, ако промени още една традиция?
Инкомо можа само да кимне. Представата, че ще служи на господарка, благословено лишена от сприхав нрав или безумна страст към жестокост, изглеждаше съвършена като дар от боговете. Не беше сигурен дали не сънува и поклати глава в почуда. Вдигна ръката си и с изненада разбра, че по лицето му се стичат сълзи. Докато се мъчеше да се овладее и да си придаде външна невъзмутимост, чу шепота на Сарик:
— Когато си се примирил със смъртта, един нов живот е нещо доста стъписващо, нали?
Инкомо пак успя само да кимне.
Вниманието на Мара се върна към жреците на Чочокан. Духовниците вече привършваха ритуалите над телата на лорд Минванаби, жена му и децата му. Докато разпалваха смъртния огън, Мара за последен път погледна твърдия профил на мъжа, който за малко не я беше унищожил и чиято ръка бе донесла смъртта на баща й и брат й.
— Дългът ни е изплатен — каза тя тихо, а след това повиши глас и призова: — Войници на Минванаби! Отдайте почит на господаря си!
Чакащите призива й воини като един вдигнаха шлемовете и оръжията си от земята. Застанаха мирно за почест, докато огнените пелени поглъщаха тленното тяло на бившия им господар.
Димът се извиси към небесата, а Ириланди пристъпи напред и с разтреперан глас заизрежда почетните победи на Тасайо на бойното поле. Мара и свитата на Акома стояха и слушаха с безукорна вежливост. От уважение към чувствата й Бойният водач на падналия дом Минванаби пропусна имената на бащата и брата на Мара, когато спомена за битката, отнела живота им.
Щом Ириланди свърши, Мара се обърна към строените пред нея и извика високо, за да я чуят над бушуващите пламъци:
— Онези от вас, които са били съветници, хадонра, слуги и посредници, сте ми нужни. Служете ми от днес като свободни хора, каквито сте. — Неколцина от облечените в сиви халати се изправиха неуверено и се отдръпнаха встрани. — Вие, които сте роби, служете ми също, с надеждата, че един ден тази империя ще намери мъдростта да ви дари свободата, която по право никога не е трябвало да ви бъде отнемана.
Робите се подчиниха още по-колебливо.
След това Мара извика на войниците:
— Храбри воини, аз съм Мара от Акома. Според традицията трябва да поведете живот без господар като сиви воини, а онези от вас, които са били офицери, трябва да умрат. — Първият ред мъже, които бяха носили пера на шлемовете, приеха думите й невъзмутимо. Не бяха очаквали нищо друго и се бяха подготвили за края.
Но Мара не им повели да се пронижат с мечовете си.
— Намирам тази практика за престъпна и безчестна за мъже, които просто са били верни на своя законен господар. Не по ваш избор сте били предвождани от хора със зъл нрав. Това, че съдбата отсъжда смърт без бойни почести, е глупост, която нямам намерение да продължавам!
После промълви тихо на Люджан, който стоеше до нея.
— Видя ли го? Тук ли е?
Люджан отвърна също така тихо:
— Мисля, че стои отдясно на първия ред. Минаха доста години, тъй че не мога да съм сигурен. Но ще разбера. — Направи крачка напред и извика с гласа на полеви командир: — Йаданьо, който беше някога петият син на Уедевайо!
Разпознатият войник се поклони покорно и пристъпи напред. Не беше виждал Люджан от момчешките си години и го беше смятал за загинал при унищожението на дома Тускай, тъй че очите му се разшириха.
— Люджан, стари приятелю! Възможно ли е да си ти?
Люджан махна на Мара, за да го представи.
— Господарке, този мъж е Йаданьо, мой втори братовчед по кръв. Доблестен войник е и достоен за служба.
Господарката кимна на бившия воин на Минванаби.
— Йаданьо, призован си да служиш на Акома. Приемаш ли?
Мъжът зяпна, стъписан от думите й.
— Какво значи това?
Люджан се ухили лукаво и го подкани с насмешлив тон:
— Кажи „да“, идиот, или ще трябва да те напердаша, за да се подчиниш, както правех като беше малък.
Йаданьо се поколеба, после извика радостно:
— Да! Лейди, готов съм да ти служа.
Мара го поздрави официално, след което даде знак на Кейоке да излезе напред.
С глас, с който някога беше командвал армии, Бойният съветник извика: