— Ириланди, който беше мой приятел като дете, представи се!
Бойният водач на Минванаби не позна веднага някогашния приятел и съперник в пищните му одежди на съветник. Погледна с удивление патерицата и лицето, чиито изсечени черти таяха жизненост и гордост, а след това излезе пред редиците на озлочестените си войници. Според всяка традиция очакваше да умре този ден с всички свои подофицери. Бе твърде стар ветеран, за да залага на каквито и да било чудеса, но чу с изумление думите на Кейоке:
— Господарке, този мъж е Ириланди, брат на онзи, който се ожени за сестрата на жената на братовчед ми. Следователно е мой братовчед и достоен да служи на Акома.
Загледана в бившия Боен водач на Тасайо и трогната от железния кураж, с който успя да прикрие вълнението и смута си, Мара каза добронамерено:
— Ириланди, няма да убия добри хора, защото вярно са изпълнявали дълга си. Призован си да служиш на Акома. Желаеш ли го?
Старият офицер се вгледа в очите й дълго и мълчаливо. След това задръжка, подозрение и неверие отстъпиха на почти детски възторг. Пометен от неустоимо въодушевление, той отвърна:
— С цялото си сърце, моя най-щедра господарке. С цялото си сърце.
Мара му даде първата си заповед.
— Отведи всичките си войници и сравни родословните им линии с тези в моята свита. Повечето ще се окажат родственици с войници, служещи на Акома, или поне ще се окаже, че имат такива в армията, след като последният от вас се закълне във вярна служба. Всички тук са ценни. Затова нека се спазят формалностите, за да може законно да постъпите при мен. Ако сред вас има такива, офицери или обикновени воини, които чувстват, че не могат да отдадат верността си на моя дом, имаш разрешението ми да им позволиш да се пронижат на мечовете си или да напуснат в мир, както те изберат. — Шепа войници излязоха от редиците и си тръгнаха, но девет от всеки десет мъже останаха. Мара продължи: — Сега, Ириланди, ще дойдеш ли пред натамито на Акома и да се закълнеш във вярна служба, за да можеш да се заемеш с предстоящите ти задачи?
Старият офицер се поклони дълбоко, а щом се изправи с лъчезарна усмивка, войнишките редици изригнаха в неудържими възгласи и викове. „Акома! Акома!“ закънтя в утринния въздух, а димът от кладата на Минванаби се издигаше забравен в чистия въздух.
Мара се обърна към Сарик и Инкомо:
— Оправете се с това и подгответе тези хора да се закълнат на свещената поляна. Ще отида да положа натамито в новия му дом.
Жрец на Чочокан, Добрия бог, и Кейоке придружиха Мара до поляната за съзерцание. Отвън, с лопата в ръка, стоеше градинарят, традиционният пазач на свещеното място. Очакваше натамито на Минванаби да бъде заровено с лице надолу завинаги, както се полагаше за паднал от завоевател дом според дълговечния обичай.
Най-сетне моментът дойде и Кейоке връчи на Мара натамито на Акома. Ескортът й спря пред входа, а жрецът и градинарят я придружиха.
Поляната бе много по-голяма от тази в имението на Акома и се поддържаше безукорно, с уханни цветя, плодни дръвчета и низ от езерца, свързани с вдигащи пръски водопади. Мара зяпна в почуда тази красота и полузамаяна попита градинаря:
— Как се казваш?
Почти разтреперан от мрачно предчувствие, послушният слуга отвърна:
— Нира, велика господарке.
Тя промълви:
— Голяма чест си спечелил със службата си, Нира. Голяма чест.
Градинарят опря челото си в земята, за която се грижеше с такава обич.
— Благодаря на великата господарка.
Мара му нареди да се изправи. Тръгна по сенчестите пътеки до мястото, където бе положен древният камък с герба на Минванаби. Дълго гледа талисмана, толкова подобен на нейния. Освен похабения от времето знак все едно беше близначен на този, който носеше. Припомни си с болка, че всички Велики домове на империята имат общо начало, и това подсили решимостта й да го превърне и в общо бъдеще. Накрая каза:
— Махни натамито почтително.
Нира коленичи, за да изпълни заръката й, а тя се обърна към жреца.
— Няма да заровя натамито на Минванаби.
Нужен й беше символичен акт на признание, че борбата, която беше водила почти през целия си живот, най-сетне е приключила. Беше рискувала много и бе изгубила твърде много скъпо за нея и от мисълта за едно дори ритуално заличаване на фамилна памет й горчеше отвътре. Толкова лесно победеният дом можеше да е нейният.
В дълбоко признание за собствените си сили и слабости, и заради наследството, което можеше да остави на своя син и бъдещи деца, кимна към фамилния камък на Минванаби и каза: