— Мой почитаеми братовчеде и мой първи съветнико — започна Десио, като се мъчеше да прикрие неопитността си и поне да изиграе ролята на Управляващ господар. — Събрали сме се тук, за да обсъдим възможността сред нас да има шпионин на Акома.
— Не възможност, а сигурност — сопна се Инкомо. Домакинството се нуждаеше от действия, бързи и решителни. — И сме длъжни да допуснем, че не е само един.
Десио отвори уста, колкото разгневен от нахалството на Първия съветник, толкова и за да отхвърли идеята, че Акома са могли да внедрят свои агенти в редиците на Минванаби повече от веднъж.
Устните на Тасайо се присвиха в едва сдържано презрение. Но тонът му не издаде никакво пренебрежение, когато се намеси кротко и сдържано.
— Баща ти беше велик играч на Играта, Десио. Ако не с подмолна измяна, как иначе би могло едно малко момиче да го надвие?
— Как би могло едно малко момиче, както я наричаш, да е успяло да създаде такава изкусна мрежа от шпиони? — разпени се Десио. — Проклета да е за удоволствията на Туракаму — и дано да я вземе в ложето си на болка за десет хиляди години! Та тя беше в манастира на Лашима до деня, в който прие наследството! А баща й нямаше склонност да внедрява агенти. Беше твърде праволинеен в мисленето си, за да прибягва до шпиони.
— Е, братовчеде, точно това са нещата, които трябва да разберем. — Тасайо направи символичен жест, наподобяващ забиване на меч. — Говориш все едно, че момичето води безметежен живот. Не е така. Аз уредих другоземните варвари да убият в наша изгода баща й и брат й — доста чисто, ако ми е позволено да кажа. Сезу и Ланокота умряха, стиснали разпраните си кореми и гърчещи се в калта. — Страстта придаде плам на думите му. — Дори Акома да разчитат на късмета на Лудия бог, това определено не послужи много добре на бащата и брата на Мара!
Десио почти се усмихна, но си спомни, че баща му беше свършил по същия начин, в агония върху собствения си меч, и ядосано удари с юмрук по възглавниците.
— Добре, ако има шпиони, как ще ги разкрием?
Инкомо си пое дъх, за да отговори, но погледът на Тасайо го спря.
— Ако господарят ми разреши, бих предложил начин.
Десио му махна да продължи. Заинтригуван достатъчно, за да забрави болежките си, Инкомо се наведе напред, за да чуе съвета на младия воин.
Тихият глас на Тасайо едва се чуваше на фона на шумоленето на параваните. Но пък така никой нямаше да може да ги подслуша.
— Няма полза от един шпионин, ако не донася полезна информация — каза младият воин. — Така че обръщаме този факт в наша изгода. И ето как. Препоръчвам да оповестиш някои дейности, които биха били вредни за интересите на Акома. Заповядваш на своя Боен водач да предприеме набег срещу керван или гранично владение. На следващия ден подхвърляш на своя зърнен посредник, че възнамеряваш да подбиеш цените на тиза, предлагани от Акома на пазарите в Равнинния град. — Тасайо замълча, създавайки впечатлението за безметежно спокойствие, но Инкомо с одобрение забеляза, че не е съвсем отпуснат. Блясъкът в очите му издаваше, че както винаги бдително наблюдава за неприятност. — Ако Мара защити керваните си, ще знаем, че имаме шпионин в казармите. Ако изтегли добивите си тиза от пазарите, ще разберем, че имаме агент на Акома, предрешен като чиновник. След това е въпрос на разкриване на осведомителя.
— Много умно, Тасайо — каза Инкомо. — И аз мислих за подобна тактика, но остава един сериозен недостатък. Не можем да си позволим да продадем нашата тиза на загуба. И няма ли да разкрием машинациите си на Акома, след като не последва никакво нападение на кервана?
— Да, ако не нападнем. — Тасайо леко отпусна клепачи. — Но ние ще нападнем и ще бъдем победени.
Десио удари ядосано по възглавниците.
— Победени? И да загубим още позиции в Съвета?
Тасайо вдигна успокоително ръка.
— Само малко поражение, братовчеде. Достатъчно, за да осигури доказателство, че сме издадени. Имам планове за този шпионин, когато го разкрием… с твое позволение, разбира се, господарю.
Моментът беше отигран гладко, забеляза със скрито възхищение Инкомо. Без да се счепка пряко с Десио, Тасайо беше подхвърлил внушението, че младият Господар ще получи дължимото му се почитание. Другата страна на монетата беше, че позволението, разбира се, щеше да се даде.