С хладно любопитство Първият съветник на Минванаби се запита колко ли дълго ще е податлив господарят му на съветите на човек толкова явно надарен с качества, каквито липсваха на него, но който не можеше да не бъде използван във възстановяването на предишното величие на Минванаби. Десио скоро щеше да разбере, че интелигентността на Тасайо издава собствената му глупост. И рано или късно щеше да поиска нещо повече от марионетната титла Господар. Инкомо усети, че главоболието го мъчи отново. Можеше само да се надява, че Десио ще се обърне срещу братовчед си едва след като кучката на Акома и нейният наследник станат на каша под пилона на великата молитвена порта на Червения бог. Най-добре беше да не се подценява колко време може да отнеме това начинание. Такава суетност беше струвала живота на Джингу от Минванаби. А чрез това нещастие Мара беше получила достатъчно признание, за да спечели могъщи съюзници.
Умът на Тасайо явно бе ангажиран от подобни тревоги, защото след като посланието до Военачалника бе написано и докато Десио се беше залисал със заповеди на слугите си да донесат освежителни напитки и плодове, воинът се обърна към Инкомо с привидно небрежен въпрос.
— Знае ли някой дали Мара е отправяла предложение към Ксакатекас? Когато получих заповедта си за отзоваване от варварския свят, един приятел между неговите офицери спомена, че техният Господар е обмислял да се обърне към нея.
Тук Тасайо се издаде. Никакво приятелство не можеше да съществува между офицери, които бяха врагове. От това Инкомо разбра, че информацията е била придобита с интрига, и със сумтене, което трябваше да мине за смях, сподели последните си събрани оттук-оттам сведения.
— Господарят на Ксакатекас е достоен за… ако не за страх, то за уважение. Позицията му във Висшия съвет обаче в момента не е изгодна. — С усмивка, оголила два реда съвършени зъби, добави: — Нашият преблагороден Военачалник беше донякъде разстроен от неохотата на Ксакатекас да разширят интересите си в завоеванието на варварския свят. Това доведе до известни странични действия и когато прахта се слегна, лорд Ксакатекас се оказа натоварен с военна отговорност за малката ни задморска провинция. Чипино от Ксакатекас вехне в Достари начело на гарнизон, който държи единствения важен проход през планините до Цубар. Пустинните разбойници са активни според последните сведения, тъй че очаквам да е зает — да се надяваме твърде зает, за да се занимава със сондажи към Акома.
Приключил със слугите и останал без нищо за правене, освен да очаква следобедния пир, Десио се включи в разговора. Махна с пухкавата си ръка, за да върне полагащото се внимание към себе си, и рече:
— Аз посъветвах баща си за този план, Тасайо.
Първият съветник се въздържа да изтъкне, че единственото, което бе направил Десио, беше да седи в стаята, докато Инкомо и Джингу бяха обсъждали как да задържат Ксакатекас ангажиран.
— Е, добре — каза Тасайо. — Щом Ксакатекас е зает да пази границите ни отвъд морето, можем да съсредоточим вниманието си върху лейди Мара.
Десио кимна, отпусна се на възглавничките и с явно наслаждение от новооткритата си власт заяви:
— Мисля, че планът ти е разумен, братовчеде. Върви се заеми с него.
Тасайо се подчини, все едно освобождаването му не беше жест на неблагодарно нищожество, и излезе, а Инкомо, примирен с живота, даден от боговете, се зае с не толкова величествените реалности на цуранския живот. Каквито и заговори за кръв и убийство да тласкаха Играта на Съвета, имаше други, по-дребни неща, за които трябваше да се погрижи.
— Милорд, ако си склонен, има някои сделки със зърно, които хадонрата трябва да обсъди с теб.
Заинтригуван повече за обяда си, Десио изобщо не беше въодушевен да се заема с прозаичната страна на фамилните дела. Но осъзна, че трябва да го направи, още повече че ледената компетентност на братовчед му бе пробудила в него отговорността. Така че кимна и зачака примирено, а Инкомо прати да повикат хадонра Мургали.
5.
Затруднение
Вятърът шумолеше в листата.
Уханието на цъфтящите акаси и подкастрена зеленина изпълваше личните покои на Мара. Само един светилник гореше срещу мрака на настъпващата нощ, а пламъчето бе съвсем малко. Трепкането му рисуваше променлива картина: всеки миг от сянката изплуваше детайл — части от лъскави нефритени изделия, фино везмо или емайлиран прибор. Но щом окото зърнеше прелестната гледка, сумракът се връщаше. Макар и обкръжена от толкова красота, Господарката на Акома Оставаше безразлична за великолепната среда. Умът й беше зареян другаде.