Мара лежеше върху купчина възглавнички и една слугиня решеше с гребен от раковина разпуснатата й коса. Господарката на Акома носеше зелен копринен халат, с птици шатра, извезани с нишка в пшеничен цвят по яката и раменете. Приглушената светлина обагряше маслинената й кожа в меко златисто, ефект, от който някоя по-суетна жена щеше да се зарадва. Но Мара беше приключила с детството си като послушница на Лашима, а като Управляваща господарка нямаше време за женски суети. Всяка прелест, която можеше да открие в нея някой мъж, беше просто поредното оръжие в арсенала й.
С прямота, която всеки благородник щеше да намери за смущаваща, Мара разпитваше седналия пред нея варварин за обичаите на родния му свят. Без изобщо да се притеснява и без никакво уважение Кевин се гмуркаше до самата сърцевина на нещата. По това Мара съдеше, че сънародниците му другоземци са откровени до степен на грубост. Кевин се мъчеше да опише понятия, чужди за нейната култура. Спираше се, за да потърси по-подходящ начин да се изрази, докато говореше за своята земя и своя народ. Учеше се бързо и речникът му се подобряваше ежедневно. Точно сега се опитваше да я развесели, като разказваше някаква шега, която „вървяла от уста на уста“ в Зюн, каквото и да означаваше това.
Не носеше халат. Слугите напразно се бяха опитали да го пременят, но не разполагаха с нищо достатъчно голямо. Накрая се бяха спрели на набедрена препаска, заменяйки натруфеността с пестеливост, така че сега той носеше червено-кафява коприна с тъмносини ръбове, стегната на кръста с бродиран пояс и обсидианови мъниста.
Мара бе мислила много за съвета на Накоя и бе осъзнала нещо обезпокоително: този роб по някакъв начин й напомняше за мъртвия й брат, Ланокота. Раздразнението от това откритие бе дало повод за негодувание. Докато предния ден безочливото поведение на роба й се беше сторило забавно, сега тя искаше само информация.
Макар и уморена след дълъг ден на делови срещи, Мара бе достатъчно бодра, за да може да прецени мъжа, когото бе заповядала да доведат при нея. Сега чист и добре облечен, той изглеждаше много по-млад, може би само с пет години по-голям от нея. Но докато ранните й борби с могъщи врагове я бяха направили сериозна, дори строга, челото на този варварин не беше набръчкано от грижи и отговорности и той се смееше и по най-малкия повод, което ту очароваше Мара, ту я дразнеше.
Мара поддържаше разговора на безопасни теми: обсъждаха празнични традиции и музика, изработка на накити и готвене, след това металообработване и кожарство — редки занимания на Келеуан. Усещаше как очите на варварина я обхождат и преценяват, когато си помислеше, че се е разсеяла. Фактът, че изобщо го интересуваше, бе любопитен. Един роб не можеше да спечели нищо от умствена надпревара със собственика си — никакво пазарене между двете позиции не беше възможно. И все пак този варварин очевидно се опитваше да разгадае намерението й.
Постара се да промени посоката на мисленето си: този роб от друг свят многократно бе показал, че гледната му точка за цуранските институции е чужда до степен на непонятност. При все това самата тази различна перспектива щеше да й позволи да види собствената си култура през нови очи — ценен инструмент, стига изобщо да можеше да измисли как да го използва.
Трябваше да прецени този мъж — роб, бързо се поправи тя — все едно че е най-опасният й противник в Играта на Съвета. Посветила се беше на тези беседи за народа му, за да може да отсее плявата от зърното и да открие полезни данни. Впрочем, едва ли можеше да е сигурна кога Кевин говори истината и кога лъже. В продължение на цели пет минути например той бе настоявал, че дракон веднъж обезпокоил неговото село, град или каквото там можеше да е мястото, наречено Зюн. Изгубила търпение, Мара се беше отказала да спори с него, макар и децата да знаеха, че драконите са същества от приказките и нямат никакво място в реалността.
— Виждала ли си изобщо някога кон? — попита робът неочаквано, когато слугите влязоха да запалят светилниците. — От всички неща от Мидкемия конете ми липсват най-много.
Вече беше съвсем тъмно. Бронзово-златистият лик на луната се издигаше над ливадите. Кевин си пое дълбоко дъх. Пръстите му се заровиха в ресните на възглавницата, тъжен блясък присветна в очите му.
— Ах, лейди, имах си кобилка, отгледах я от мъничка. Беше с цвета на огън, а гривата й — черна като твоята коса. — Унесен в спомени, варваринът се наведе напред. — Беше чевръста, и в бързия бяг, и в дългата езда, с чудесен дух и истинска чародейка на бойното поле. С един ритник сваляше брониран воин. — Въздъхна и млъкна.