Допреди малко Мара беше слушала с интерес, отпусната небрежно, но сега седеше вцепенена. За цураните конете не бяха възхитителни и красиви животни, а същества, които вдъхваха ужас. Под чуждоземното слънце, което този роб познаваше като свое, бащата и братът на Мара бяха загинали, кръвта на живота им беше попила в чуждата пръст, стъпкана под конете, яздени от сънародниците на Кевин. Може би същият този Кевин от Зюн беше воинът, чието копие бе поразило някой от двамата. Някъде в дълбините на душата си, беззащитна заради умората от деня, Мара усети скръб, каквато не беше изпитвала от години. И с този болезнен спомен се върнаха стари страхове.
— Няма повече да говориш за коне — каза тя с толкова променен тон, че слугинята за миг спря работата си, след което боязливо продължи да сресва дългата й лъскава коса.
Кевин спря да опипва ресните на възглавницата. Може би очакваше да, види признак на печал, но Господарката не издаде никакво чувство. Лицето й остана безизразно на мигащата светлина, очите й — студени и тъмни.
Мъжът пред нея бе почти готов да отхвърли всичко това като плод на въображението си. Но интуицията го подтикна да я огледа по-внимателно. И без капка насмешка той промълви:
— Нещо в това, което казах, те уплаши.
Мара отново се вцепени. „Акома не се боят от нищо“, помисли си — за малко да го каже. Не, не трябваше да брани честта си пред роб! Засрамена, че почти се беше забравила, кимна рязко да освободи слугинята.
За цураните такъв жест беше по-властен от крясък. Слугинята коленичи, опря чело в пода, след което се изправи и напусна стаята с припряност, близка до неприличието. Варваринът изобщо не забеляза това. Повтори кротко въпроса си, все едно Мара беше дете, което не е разбрало.
Сама под светлината на лампите, Мара кипеше от ярост. Тъмните й очи се впиха в Кевин с гняв, готови да го разкъсат.
Той погрешно изтълкува яда й като презрение и също кипна и се изправи.
— Беше ми приятно, че си поговорихме. Ти ми позволи да упражня езика ви и ми спести тежък труд под жестокото ви слънце. Но ми се струва, че си забравила, че нашите два народа са във война. Може да съм пленник, но все пак съм ваш противник. Няма повече да говоря за своя свят, за да не ви дам неволно предимство. Имам ли позволението ти да се оттегля?
Въпреки че варваринът се извисяваше над нея, Мара запази хладнокръвие.
— Не може да си тръгнеш. — Как смееше да се държи като гост и да моли за „позволение“? Обузда гнева си и заговори сдържано. — Ти не си „пленник“. Ти си моя собственост.
Кевин се вгледа в лицето й.
— Не. — По устните му плъзна усмивка, мрачна и неприязнена заради затаения зад нея гняв. — Пленник съм. Нищо повече. Никога нищо повече.
— Сядай долу! — заповяда Мара.
— А ако не седна? Ако вместо да седна направя това?
Задвижи се с бързината на воин. Мара видя на светлината на лампите как налетя към нея като мълния. Можеше да извика на стражите си да я защитят, но стъписването от това, че роб може да вдигне ръка срещу нея, я накара да се поколебае. Възможността бе пропусната. Загрубели от меча ръце се стегнаха на шията й и нефритеният накит се впи в нежната кожа. Дланите на Кевин бяха широки и леденостудени от пот. Твърде късно Мара осъзна, че язвителните му думи са фасада, прикриваща отчаяние.
Стисна зъби, за да надвие болката, изви се и се опита да го изрита в слабините. Той я разтърси като парцалена кукла и го повтори, когато ноктите й задраскаха китките му. Дъхът изхриптя от гърлото й. Кевин я държеше достатъчно здраво, за да не може да извика, но не толкова жестоко, че да спре дишането й. Очите му се впиха в нейните, сини, корави и искрящи от злоба.
— Виждам, че най-после си уплашена — изръмжа той. Мара не можеше да говори, очите й се бяха разширили, тъмни и изпълнени със сълзи от болка. И все пак не трепна. Косата й падаше топла и ухаеща по ръцете му. Гръдта й се притискаше в ръката му през копринения халат и й беше все по-трудно да съхрани гнева си. — Наричаш ме безчестен роб и варварин — продължи с дрезгав шепот Кевин. — Но не съм нито едното, нито другото. Ако беше мъж, вече щеше да си мъртва, а аз щях да умра доволен, че съм премахнал един могъщ владетел от вражеските редици. Но там, откъдето идвам, е позорно мъж да навреди на жена. Тъй че ще те оставя жива. Можеш да повикаш охраната си — да ме пребият или да ме убият. Но в Зюн имаме една поговорка: „Можеш да ме убиеш, но не можеш да ме изядеш“. Спомни си това, докато гледаш как умирам обесен. Каквото и да направите на тялото ми, душата и сърцето ми са свободни. Спомни си, че аз съм позволил да ме убиете. А аз ти позволявам да живееш, защото моята чест го изисква. От този миг насетне всеки твой дъх е дар от роб. — Разтърси я за последен път и я пусна. — Моят дар.