Усмивката на Пикел отстъпи място на свирепа гримаса.
В този миг вратата на стаята за призовавания се отвори и изтощеният Кадърли прекрачи прага й. Или поне се опита, но се препъна в нещо и се просна по лице на пода.
— Опа! — извинително рече Пикел.
— Брат ми тури един от магическите си капани — обясни Айвън, докато помагаше на Кадърли да се изправи. — Тревожеше се отвътре да не изскочи някой демон.
— И затова е решил да го спъне и да го довърши със сопата си — сухо рече младият свещеник.
— Ша-ла-ла! — щастливо възкликна Пикел, без изобщо да забележи сарказма в гласа на Кадърли.
— Няма опасност да излезе някой демон, нали? — попита Айвън за всеки случай и надзърна зад Кадърли.
— Вече отпратих Мизферак обратно в собственото му измерение — увери ги Кадърли. — Отмених стогодишното изгнание, което му бях наложил, защото имах един доста специфичен въпрос, и след като той ми отговори, вече нямах — и се надявам да нямам — нужда от него.
— Трябваше да го задържиш още малко, та двамата с брат ми да го понатупаме! — рече Айвън.
— Ша-ла-ла! — съгласи се Пикел.
— Пазете си силата, защото се боя, че ще имате нужда от нея — отвърна Кадърли. — Научих как може да бъде унищожен кристалният отломък или поне вече знам кое същество е в състояние да го стори.
— Някой демон? — попита Айвън.
— Някой ду-дад? — с надежда предположи Пикел.
Кадърли поклати глава и понечи да отговори на Айвън, но се позабави, колкото да си придаде престорено недоумяващо изражение при думите на Пикел, който само сви рамене и засрамено промълви:
— Ооо!
— Не, не е демон — обясни Кадърли накрая. — От тази равнина е.
— Великан?
— Нещо по-голямо.
Айвън отвори уста да каже нещо, после я затвори и изпитателно се вгледа в мрачното изражение на Кадърли, а мислите му се насочиха към всичко, което бяха преживели заедно.
— Нека се опитам да отгатна още веднъж — рече той.
Кадърли не отговори.
— Дракон — заяви Айвън.
— Ооо! — проточи Пикел.
Кадърли не отговори.
— Червен дракон — уточни Айвън.
— Ооо! — повтори Пикел.
Кадърли не отговори.
— Голям червен дракон — рече Айвън. — Огромен червен дракон! Стар като планините.
— Ооо! — откъсна се от Пикел за трети път.
Кадърли просто въздъхна.
— Старият Файрън е мъртъв — гласът на Айвън неволно потрепери и напълно основателно — битката им с огромния червен дракон едва не бе завършила пагубно за всички тях.
— Файрънтенимар не бе нито последният, нито най-едрият от своя род, уверявам ви — отвърна Кадърли.
— Значи искаш да отнесем онуй нещо при някой червен дракон? — Айвън не можеше да повярва на ушите си. — Някой по-голям и от стария Файрън?
— Това научих — потвърди Кадърли. — Червен дракон, прастар и огромен.
Айвън поклати глава и хвърли сърдит поглед на Пикел, който отново проточи своето „Ооо!“.
Сега вече Айвън не можа да се сдържи и се изкиска.
Бяха се натъкнали на стария Файрънтенимар на път за планината, в която се бяха укрепили поданиците на злия баща на Кадърли. С помощта на мощна магия Кадърли беше „укротил“ дракона и го бе накарал да ги пренесе над Снежните планини. При една битка дълбоко в планинските недра магията се бе развалила и старият Файрън се бе обърнал срещу доскорошните си господари, жадуващ разплата. Кадърли някак си бе успял да омаломощи дракона достатъчно, за да може Вандър, дружески настроеният великан, да му отсече главата, ала и Айвън, и останалите знаеха, че победата им се дължеше колкото на уменията им, толкова и на чист късмет.
— Дризт До’Урден ти каза къде имало още една от тез’ твари, нали? — спомни си Айвън.
— Знам къде мога да открия един — мрачно отговори Кадърли.
В този миг Даника влезе в стаята с усмивка на уста… поне докато не видя израженията им.
— Пуф! — обади се Пикел и излезе, като си издаваше различни причудливи звуци под носа.
Даника го изгледа озадачено и се обърна към брат му.
— Ду-дад — обясни Айвън. — Не се бои от никое естествено създание. И понеже няма нищо по-противоестествено от един червен дракон, Пикел не е особено доволен.
И като изсумтя, Айвън последва брат си навън.
— Червен дракон? — попита Даника.