И той се ухили доволно.
Ентрери го изгледа продължително и поклати глава — май беше сбъркал, като не бе оставил Рай’ги и Кимуриел да се оправят с него.
В пивницата имаше около дузина посетители, десетима мъже и две жени. Сърдитата гримаса на смръщения, прошарен съдържател сякаш се бе врязала между бръчките и старите белези по лицето му. Един по един всички забелязаха новодошлите — някои кимнаха едва-едва, други просто отместиха поглед… само за да се сепнат, да се обърнат изумени към двамата на прага и да стиснат първото оръжие, което им попадне. Един от мъжете дори скочи на крака, запращайки стола си на земята.
Ентрери и Джарлаксъл само докоснаха шапките си и се приближиха до бара, с дружелюбно изражение на лицето и без никакви заплашителни движения.
— Що щете? — сопна се съдържателят. — Кои сте и какво дирите тука?
— Пътници сме — отвърна Ентрери. — Уморени пътници, които търсят къде да отдъхнат.
— Е, няма да е тука! — изръмжа съдържателят. — Нахлупвайте си шапките на грозните глави и се пръждосвайте!
Ентрери погледна към Джарлаксъл, който бе останал напълно невъзмутим.
— Аз пък мисля, че ще поостанем — спокойно заяви елфът. — Разбирам колебанието ти, почитаеми господине… почитаеми Рия Брайър — добави той, спомняйки си табелата.
— Рия? — повтори ханджията, видимо озадачен.
— Рия Брайър, нали така пише отвън — невинно обясни наемникът.
— А? — съдържателят пак не разбра, после обаче го осени просветление. — Стария Брайър. Р-то е паднало от времето. Стария Брайър.
— Моите извинения, добри ми господине — поклони се Джарлаксъл с обезоръжаваща любезност и като смигна незабелязано на Ентрери (който, както можеше да се очаква, се бе намръщил), въздъхна дълбоко. — Дошли сме, за да повъздишаме, да си починем и да се почерпим. Не искаме неприятности и не идваме с лошо, уверявам те. Нима не си чувал за мен? Дризт До’Урден от Долината на мразовития вятър, който възвърна Митрал Хол на джуджешкия крал Бруенор Бойния чук?
— Не съм чувал за никакъв Дризит Дуден — заяви Брайър. — Тъй че се омитайте, преди с моите другари да сме ви изхвърлили!
При последните си думи съдържателят повиши глас и неколцина от мъжете в хана се изправиха и извадиха оръжия.
Джарлаксъл хвърли поглед към тях и се усмихна развеселено. Ентрери, който също искрено се забавляваше, дори не си даде труда да се обърне, само се настани по-удобно и загледа как приятелят му ще се измъкне от тази ситуация. Шепата фермери не можеше да разтревожи опитния убиец, още по-малко, когато до него бе опасният Джарлаксъл. Ако трябваше да сравнят селото със земята, така да бъде.
Ето защо Ентрери не обърна особено внимание на гласа на Креншинибон. Ако отломъкът искаше да накара някой от тези глупаци да го открадне, нека само опиташе.
— Не споменах ли току-що, че почти сам извоювах обратно цяло джуджешко кралство — спокойно продължи Джарлаксъл. — Чуй ме добре, стари ми Брайър. Ако ти и приятелите ти се опитате да ни изхвърлите, близките ви ще трябва да копаят не само ниви тази година.
Не бяха толкова самите думи, колкото начинът, по който бяха изречени — небрежно, самонадеяно, с непоколебимата увереност, че шепата фермери изобщо не може да го уплашат. Мъжете, които бяха започнали да се приближават, изведнъж спряха и започнаха да се споглеждат, сякаш търсеха някой, който да ги поведе.
— Повярвай ми, не искам неприятности — увери го наемникът спокойно. — Посветил съм живота си на изкореняването на предразсъдъците (нерядко — напълно основателни), които мнозина хранят към моята раса. Аз не съм просто изнурен пътник, а воин, който брани обикновените хора. Ако гоблини нападнат китното ви селце, ще го защитавам рамо до рамо с вас, докато не ги прогоним — тук гласът на Джарлаксъл се извиси драматично — или докато не издъхна! Ако над селото ви се спусне червен дракон, няма да се уплаша от огнения му дъх, ще извадя оръжие и ще се хвърля…
— Мисля, че те разбраха — намеси се Ентрери, улови го за ръката и го побутна да седне.
Ханджията изсумтя презрително:
— Та ти дори не носиш оръжие, мрачни елфе!
— Стотици казаха същото. Те до един са мъртви — напълно сериозно заяви палачът и Джарлаксъл докосна шапката си в знак на безмълвна благодарност. — Но стига празни приказки — продължи Ентрери, скочи от стола и отметна плаща си, разкривайки изумрудената кама и великолепния си меч. — Ако държите да се бием, да започваме, та да мога да приключа с това и пак да имам време преди падането на нощта да открия хубава храна, още по-хубаво пийване и топло легло. В противен случай се връщайте по масите си и ни оставете на мира, иначе току-виж съм забравил налудничавото желание на приятеля ми паладин да се превърне в герой за тези земи.