Мъжете в кръчмата отново се спогледаха притеснено, неколцина измърмориха нещо под носа си.
— Почитаеми Брайър, всички очакваме твоя знак — рече Ентрери. — Помисли добре, преди да решиш, или измисли начин да използваш кръв в напитките си, защото ако сбъркаш, много скоро ще имаш галони от нея.
Ханджията поклати глава, отпращайки останалите гости обратно по масите, като в същото време издаде нещо средно между сумтене и гневно изръмжаване.
— Отлично! — тупна се по крака Джарлаксъл. — Нетърпеливият ми приятел не успя с прибързаните си действия да опетни репутацията ми. А сега ще бъдеш ли така добър, любезни ми съдържателю, да ни донесеш нещо вкусно за пиене?
При тези думи наемникът извади издутата си кесия, Брайър обаче кръстоса тънки, ала мускулести ръце пред гърдите си и отсече:
— Не обслужвам мрачни елфи в мойта пивница!
— Тогава на драго сърце ще се обслужа сам — изобщо не се смути Джарлаксъл и учтиво докосна ръба на широкополата си шапка. — Разбира се, това ще означава по-малко жълтици за теб.
Брайър го изгледа сурово, елфът обаче не му обърна никакво внимание и като допря изящен пръст до устните си, се обърна към сравнително богатото разнообразие от бутилки на полиците зад бара.
— Някакви предложения? — попита той Ентрери.
— Нещо за пиене — кратко отговори палачът.
Джарлаксъл посочи една от бутилките, промърмори просто заклинание и тя самичка се пъхна в ръката му.
Той я остави на бара и миг по-късно пред него кацнаха и две чаши.
Наемникът посегна към бутилката. Слисан и разгневен, Брайър понечи да го стисне за китката.
Не успя дори да го докосне.
По-бързо, отколкото ханджията можеше да реагира, по-бързо, отколкото изобщо можеше да си представи, че е възможно, Ентрери притисна ръката му върху бара, като в същото време извади изумрудената си кама и я заби на сантиметри от пръстите му. Зачервеното лице на съдържателя пребледня като платно.
— Ако продължаваш в същия дух, от пивницата ти скоро няма да остане почти нищо — обеща Ентрери с най-ледения и заплашителен глас, който Брайър някога бе чувал. — Може би толкова, колкото да ти сковат ковчег.
— Съмнявам се — обади се Джарлаксъл.
Съвършено спокойно, без да обръща почти никакво внимание на спътника си, сякаш през цялото време бе очаквал нещо такова от него, наемникът напълни двете чаши, облегна се на стола си и като помириса питието, отпи малка глътка.
Ентрери пусна ръката на ханджията, огледа се, за да се увери, че никой от останалите не помръдва, след което прибра камата си в ножницата.
— Добри ми господине — проговори Джарлаксъл, — още веднъж те уверявам, че не искаме неприятности. Изминахме дълги мили, изнурителни и сухи, пътят ни занапред надали ще е по-лек. Затова дойдохме в това хубаво селце и влязохме в хубавата ти пивница. Защо държиш да ни пропъдиш?
— Правилният въпрос е защо държи да се прости с живота си! — намеси се Ентрери.
Ханджията погледна първо единия, после другия и най-накрая махна с ръка, в знак че се предава.
— Дано и двамата се продъните в Деветте пъкъла! — изръмжа той и се обърна на другата страна.
Ентрери погледна Джарлаксъл, който сви рамене и отбеляза:
— Бил съм там. Не си струва второ посещение.
И като си взе бутилката и чашата, отиде да седне на единствената свободна маса в помещението. Ентрери, също с чаша в ръка, го последва.
Естествено, само след няколко секунди двете най-близки маси се опразниха — онези, които седяха край тях, побързаха да вземат питиетата си и да се махнат от мрачния елф.
— Винаги ще е така — отбеляза Ентрери след малко.
— Не е било така за Дризт До’Урден, поне доколкото знаят моите шпиони — отвърна наемникът. — В земите, където го познавали, славата му означавала повече от цвета на кожата, дори в очите на най-дребнавите хора. Много скоро и с мен ще стане така.
— Ще се прочуеш с героичните си дела? — изсмя се Ентрери.
— Или с това, че след мен остават само овъглени останки — отговори Джарлаксъл. — За мен е все едно.