Ентрери бе възнамерявал да отиде при наемника, ала вместо това елфът се втурна към него и като превърна меча си в кама, която прибра обратно в ножницата й, сграбчи палача за рамото и го дръпна след себе си.
Ентрери го изгледа озадачено. В пивницата още бе пълно с плъхочовеци, през вратата и прозорците нахлуваха още, селяните обаче бавно отстъпваха, заели напълно отбранителна позиция. Въпреки че имаше повече от дузина от отвратителните същества, Ентрери знаеше, че двамата с невероятния Джарлаксъл с лекота ще ги направят на пух и прах.
На всичкото отгоре, елфът тичаше не към вратата, а към най-близката стена. Вярно, когато имаха работа с многочислен противник, нерядко бе от полза да защитят гърбовете си с подобна здрава бариера, ала не и в случая, не и при размаха, с който Джарлаксъл се биеше и който изискваше много повече пространство.
В този миг наемникът го пусна и посегна към шапката си.
Незнайно откъде извади черен диск, изработен от материал, какъвто Ентрери не бе виждал, и го хвърли.
Дискът се удължи, докато летеше към стената, и се извъртя с плоската си страна към нея. Удари се… и се заби дълбоко в дървото.
И ето че изведнъж вече не беше никакъв диск, а дупка — истинска дупка! — в солидната стена.
Джарлаксъл блъсна Ентрери през нея, след което го последва, забавяйки се само колкото да издърпа магическия предмет, оставяйки стената непокътната.
— Бягай! — изкрещя той и се втурна да тича, следван по петите от палача.
Преди Ентрери да успее да го попита какво става, пивницата се взриви, огромно, огнено кълбо, което погълна всичко — цялата сграда, онези плъхочовеци, които още се навъртаха около вратата и прозорците, както и конете (включително тези на Ентрери и Джарлаксъл), спънати наблизо.
Ентрери и Джарлаксъл бяха запратени по очи на земята, ала веднага се изправиха и тичешком напуснаха селото, насочвайки се към покритите с дървета хълмове, които го заобикаляха.
В продължение на дълги минути не си казаха нищо, просто бягаха, колкото ги държат краката, докато най-сетне Джарлаксъл не спря зад един хребет и не се просна на тревата, с мъка поемайки си дъх.
— Бях започнал да се привързвам към коня си — рече той. — Жалко.
— Не видях магьосник — отбеляза Ентрери.
— Защото не беше в стаята. Поне не физически.
— Как тогава го усети? — поиска да узнае палачът, после обаче и сам разбра. — Рай’ги и Кимуриел никога не биха допуснали Горд Абрикс и гнусните му приятелчета да докопат кристалния отломък. А и изобщо не са очаквали те да успеят да ни го отнемат.
— Нали ти обясних, че това е типично за тях — напомни му Джарлаксъл. — Изпращат „плявата“ да отвлече вниманието на неприятеля, след което Кимуриел отваря един от междупространствените си портали, през който Рай’ги запраща някоя от магиите си.
Ентрери погледна назад към селото и стълба черен дим, който се издигаше във въздуха.
— Отлична работа — поздрави той приятеля си. — Спаси живота и на двама ни.
— Твоя — със сигурност — отвърна Джарлаксъл и когато го изгледа заинтригувано, Ентрери го видя да вдига ръка пред лицето си… ръка, върху която носеше червеникавозлатист пръстен, който наемникът не бе забелязал досега. — Беше най-обикновено огнено кълбо — ухили се наемникът.
Ентрери кимна и също се усмихна широко, питайки се дали изобщо има нещо, за което Джарлаксъл да не е подготвен.
Двадесета глава
Между благоразумието и копнежа
Горд Абрикс ахна и отскочи назад, когато огненото кълбо изсвистя покрай него, профуча през портала и влетя в пивницата. В мига, в който това стана, Кимуриел тутакси затвори междупространствената врата, ала Горд Абрикс неведнъж бе виждал огнени кълба и не му бе трудно да си представи опустошението в пивницата. Току-що бе изгубил близо двайсетима от верните си войници.
Успя някак да се изправи на крака и се обърна към тримата мрачни елфи, без да знае нито какво да мисли, нито какво да стори, както обикновено в тяхно присъствие.
— Ти и хората ти се представихте отлично — отбеляза Рай’ги.
— Вие ги убихте — осмели се да каже Горд Абрикс, като много внимаваше гласът му да не прозвучи обвинително.
— Необходима жертва — увери го Рай’ги. — Не вярваше, че могат да победят Артемис Ентрери и Джарлаксъл, нали?
— Защо ги изпратихте тогава? — попита ядосаният Горд Абрикс, ала още преди да довърши, разбра какво всъщност се бе случило.